Даймънд вдигна ръка в знак, че е разбрал, а после изчезна под близката арка. Антрим понечи да стори същото, но в същия момент във въздуха екна оглушителен трясък. Последван от вик, долетял от насрещната страна на галерията.
Още един трясък. Викът се превърна в стенание.
Той хукна обратно и надникна през изхода. Не видя нищо и предпазливо тръгна напред към извитото стълбище. Няколко стъпала по-надолу попадна на Даймънд, който лежеше по очи, а от двете рани в тялото му бликаше кръв. Антрим го претърколи по гръб и срещна невярващия му поглед.
— Не мърдай, отивам за помощ — понечи да се изправи Антрим.
Пръстите на Даймънд се вкопчиха в полите на палтото му.
— Това… не трябваше да се случи…
После тялото му замря. Антрим машинално потърси пулс, но такъв нямаше. Тръсна глава, сякаш за да прогони кошмарната реалност.
Какво става, по дяволите?!
Далече долу прозвучаха стъпки, които бързо заглъхваха. Той не беше въоръжен. Изобщо не беше очаквал да има проблеми. Заслиза обратно по всичките 259 стъпала, които беше преброил на идване. Оглеждаше се внимателно, опасявайки се, че стрелецът може да го дебне зад всеки от многобройните завои. Когато най-сетне стигна до подножието на стълбите, той спря и внимателно надникна към централния неф. В далечния му край имаше няколко посетители. После той зърна самотна фигура на мъж, който бързо се отдалечаваше встрани. Той изведнъж спря, вдигна пистолета си и се прицели.
Антрим се просна на пода, очаквайки изстрел. Но такъв не последва. Когато вдигна глава, стрелецът вече излизаше през главния портал.
Дъждът продължаваше да вали. В един момент Антрим успя да зърне фигурата на мъжа, който тичаше към Флийт стрийт.
6
Гари Малоун беше завлечен в синия мерцедес, където му вързаха ръцете на гърба, а на главата му нахлузиха вълнена маска.
Сърцето му се свиваше от страх. Но кой на негово място не би се страхувал? Той дори се безпокоеше повече за баща си, за чиято съдба не знаеше нищо. Никога не би побягнал, ако Малоун не го беше подтикнал. Може би трябваше да зареже Иън и да остане близо до него. А сега Иън беше скочил от проклетия мост. Като му каза да направи същото. Но кой нормален човек е готов на такова нещо? Норс се опита и се провали. И сега псуваше, седнал в колата с прогизнали дрехи.
Но Гари се принуди да признае, че това момче Иън Дън наистина притежава кураж. Както и самият той.
Вчера си беше у дома и подреждаше багажа си за това дълго пътуване. В главата му цареше пълен хаос, защото само преди две седмици майка му беше признала, че мъжът, когото наричаше татко, всъщност не му е истински баща. А после му бе обяснила какво се беше случило преди раждането му — кратка извънбрачна връзка, след която забременяла. Тя му бе признала, че това била нейна грешка, и му се бе извинила. Отначало Гари прие факта спокойно. Какво толкова се беше случило? Котън Малоун винаги щеше да бъде негов баща. Но после започнаха да го обземат съмнения.
Защото това наистина беше важно. И имаше значение. Кой всъщност беше той? Откъде се беше появил? Къде бяха неговите корени? При майка му, при фамилията Малоун или при някой друг? Нямаше никаква представа, но искаше да знае.
Пред себе си имаше цели десет дни ваканция и нямаше търпение да прекара празниците в Копенхаген, на хиляди километри от Джорджия. Може би защото имаше нужда от бягство. Поне за малко.
В душата му постепенно се трупаше горчивина, която му беше трудно да контролира. Винаги беше демонстрирал уважение към майка си, слушаше я, не й създаваше неприятности. И може би затова лъжите й му тежаха още повече. Защото тя винаги беше настоявала, че той трябва да говори истината.
А защо самата тя не го правеше?
— Готов ли си? — попита майка му, преди да тръгнат за летището. — Току-що разбрах, че ще отскочите и до Англия.
От баща си вече знаеше, че се налага да кацнат в Лондон, за да предадат на местната полиция момче на име Иън Дън, а веднага след това щяха да хванат връзката за Копенхаген. После забеляза, че очите й са зачервени.
— Плакала ли си? — учуди се той.
Тя кимна.
— Мразя да те няма. Толкова ми липсваш.
— Но няма да ме има само една седмица.
— Надявам се да е така — отвърна тя.
Той знаеше какво има предвид — разговора им преди една седмица, когато той за пръв път спомена, че може би трябва да живее някъде другаде.