Малоун дръпна торбичката от ръцете му.
— Къде е флашката, която искаха от теб? — попита той.
Иън не отговори. Отдавна бе разбрал, че може да оцелее на улицата само ако си държи езика зад зъбите.
— Чуй какво мисля да направя — мрачно добави Малоун. — Оставям полицията да се разправя с теб и тръгвам да търся Гари. — Пръстите му се стегнаха около лявата китка на момчето. — Гарантирам ти, че ще съжаляваш в мига, в който опиташ някой от твоите номера!
И наистина беше готов да го направи. Защото не беше просто ядосан, а направо бесен. На себе си и на това гаменче. Но в гнева му прозираха объркване и страх. За малко не го застреляха заради хлапето, което стоеше пред него, а сега и синът му беше в опасност. Напрегна всичките си сили, за да се успокои.
— Какво мислиш да правиш сега? — обади се Иън.
— Поверили са те на мен.
— Аз не съм твоя собственост.
— И слава богу. Ако беше, ние с теб щяхме да имаме много „по-задушевен“ разговор.
Веднага усети, че момчето разбира какво има предвид.
— Ще ти дам един последен шанс — процеди той. — Защо те преследват тези хора?
— Защото бях там, когато онзи мъж умря — тихо отвърна Иън. — Преди месец, на метростанция „Оксфорд Съркъс“.
8
Изправен под осветената информационна табела в дъното, Иън наблюдаваше оживлението на перона. С цел да открие следващия обект.
Отначало се спря на жена на средна възраст, облечена със сиво палто от туид, която се придвижваше тромаво като сакато куче. Тя държеше чантичката си под мишница, с отворена закопчалка, а капакът й подскачаше в такт с тромавите крачки. Поканата беше толкова откровена, че той заподозря постановка. Понякога полицията залагаше подобни капани из различните станции на метрото.
След няколко секунди внимателно наблюдение Иън стигна до заключението, че тук става въпрос за реална жертва, и започна да си пробива път сред тълпата забързани пътници.
„Оксфорд Съркъс“ беше любимото му „работно“ място, тъй като тук се пресичаха трите линии на метрото — „Бейкърлу“, „Сентръл“ и „Виктория“. Сутрин и вечер станцията се задръстваше от хиляди хора, повечето от тях тръгнали към модните бутици и молове, разположени на трийсет метра над тях, по известните Оксфорд и Бонд стрийт. Някои като достолепната дама, която той наблюдаваше, бяха натоварени с маркови торбички и представляваха лесна мишена за онова, което той беше усъвършенствал през последните пет години от своя петнайсетгодишен живот.
Работата му се улесняваше от факта, че никой не го възприемаше като заплаха. Беше висок едва метър и петдесет, с гъста руса коса, която редовно подрязваше със задигната от „Хародс“ ножица. Оказа се толкова добър в оформянето на прическите, че сериозно се замисляше за бъдеща кариера в този бранш. Някой ден, когато животът на улицата щеше да остане зад гърба му. Засега тези умения му помагаха да създава благоприятно впечатление у непознатите хора. За щастие, в този град имаше достатъчно магазини за дрехи втора употреба почти без пари. Той предпочиташе кадифени панталони и широки ризи, които му придаваха безгрижния външен вид на Оливър Туист, любимия му герой от книгите. Беше твърдо убеден, че това е идеалният външен вид за всеки находчив джебчия.
Шотландската му майка го беше кръстила Иън и това беше единственото, което беше направила за него, след като му беше дала живот. Беше изчезнала само три месеца след раждането му и грижите за него беше поела английската му леля, на която дължеше фамилното име Дън. За последен път я видя преди три години, малко преди да скочи от прозореца на втория етаж и да потъне в лабиринта на лондонските улици, където оцеляваше благодарение на умели комбинации между благотворителност и престъпност.
Беше добър познайник на полицията, която го беше арестувала няколко пъти в различни метростанции и веднъж на Трафалгар Скуеър. Но нито веднъж не беше останал в ареста. Три пъти го бяха осиновявали. Хората правеха каквото могат, за да го вкарат в правия път, но той бе избягал и от трите места. Възрастта беше на негова страна, също като разкаянието. Състраданието като емоция беше много удобно за манипулиране.
Приближи се към възрастната жена, като използва прикритието на тълпата. Методологията му беше рожба на продължителни тренировки. Едно едва забележимо побутване и толкова.
— Извинете — продума той с очарователна усмивка.