— Не очаквах подобно нещо и побягнах. Но горе ме спипа онзи, който блъсна мъжа, и ме напъха в някакво бентли.
Малоун вдигна найлоновата торбичка и леко я разклати.
— Къде е флашката?
— Прибрах я, а после избягах от колата. Реших, че може да струва нещо.
— А крадците като теб не изхвърлят вещи, които може да струват нещо, нали?
— Аз не съм крадец.
Търпението на Малоун започна да се изчерпва.
— Къде е проклетата флашка? — изсъска той.
— На специално място, където си пазя нещата.
Телефонът на Малоун иззвъня и той трепна от изненада.
После осъзна, че това може да е Гари, и блъсна Иън навътре. В очите му се четеше предупреждение. Намери телефона си и го включи.
— Гари?
— Държим сина ти — обяви познатият глас на Дивийн. — Знаеш какво искаме.
Онова, което искаха, беше на крачка от него.
— Аз пък държа Дън.
— Значи можем да направим размяна.
Малоун въздъхна, усетил, че всичко му идва малко в повече.
— Кога и къде? — попита той.
9
Антрим вдигна яката на палтото си, за да се защити поне отчасти от ледения дъжд. Мъжът, когото следеше в тази отвратителна нощ, току-що беше убил агент на американското разузнаване. А той искаше да разбере кой стои зад този акт и защо бе извършен.
Защото много неща зависеха от него. Може би всичко.
Темпото на забързаните по тротоара минувачи беше в синхрон с автомобилите, които задръстваха уличното платно. Винаги ставаше така в час пик, може би защото в Лондон живееха повече от осем милиона души. Той знаеше, че във всички посоки под краката му пътуват влакове на метрото, към които са се устремили тълпи от хора, привлечени от познатото лого — червен кръг със синя черта, маркиращо входовете на метростанциите. Всичко това му беше твърде близко, тъй като именно в този град бяха минали първите четиринайсет години от живота му. Баща му беше дипломат от кариерата, прекарал повече от трийсет години на различни позиции в американските посолства в чужбина като служител на Държавния департамент. Докато бяха в Лондон, родителите му живееха под наем в „Челси“, който самият той познаваше като петте си пръста.
Ако можеше да се вярва на думите на баща му, той лично беше трасирал пътя към прекратяването на Студената война. Но действителността беше по-различна. Баща му беше дребен чиновник, заемащ незначителна длъжност в огромната машина на американската дипломация. Беше починал в Щатите преди петнайсет години, издържайки се с половината от държавната си пенсия. Другата половина получи майка му след трийсет и шест години брак. Никой от двамата не си направи труда да му обясни защо бяха стигнали до решението да се разделят и да разбият семейството си. Семейство, състоящо се от трима души, абсолютно отчуждени един от друг във всяко едно отношение.
Животът на майка му беше преминал в усилия да угоди на съпруга си. Страхуваше се от външния свят, беше несигурна и колеблива. Затова търпеше крясъците, обидите и плесниците на баща му. Нещо, което се отразяваше не само на нея, но и на психиката на подрастващото момче.
И до ден-днешен Антрим не понасяше да докосват лицето му.
Причината за това бяха плесниците, които баща му раздаваше без причина. Нещо, срещу което майка му изобщо не роптаеше. А и защо да го прави? Тя не мислеше за себе си, а още по-малко за сина си.
Много пъти се беше разхождал по Флийт стрийт. За пръв път го направи преди близо четирийсет години, едва на дванайсет, в опит да избяга от родителите си. Кръстена на една от призрачните подземни реки, които течаха под огромния град, тази улица си беше спечелила репутацията на седалище на лондонската преса. Но през 80-те години на миналия век вестниците се преместиха в предградията. Съдилищата и адвокатските кантори обаче останаха и сега заемаха по-голямата част от масивните сгради и затворени комплекси от двете страни на уличното платно.
Преди време той имаше желанието да следва право, но в крайна сметка предпочете кариерата на държавен служител. За разлика от баща си обърна гръб на Държавния департамент и предпочете офертата на ЦРУ. Баща му живя достатъчно дълго, за да стане свидетел на този избор, но нито веднъж не намери добри думи за него. А майка му отдавна беше изгубила представа за действителността и се рееше в някаква своя мъгла. Веднъж отиде да я посети в старческия дом, но това се оказа толкова потискащо, че изобщо не повтори. Продължаваше да е убеден, че дължи страховете си на нея, а дързостта — на баща си. Имаше моменти обаче, в които си мислеше точно обратното.