Обектът крачеше равномерно на трийсетина метра пред него. А той беше в паника. Някой най-после беше дал ход на операция „Измамата на краля“.
Той се огледа. Темза течеше на стотина метра вляво от него, а сградите на Инс ъф Корт бяха на една пряка. Това беше Сити, автономен район в сърцето на града, който от XIII в. насам се подчиняваше на свои собствени закони. Някои го наричаха „Квадратната миля“, заселена от римляните още през I в. Тук се бяха родили великите средновековни занаятчийски гилдии, които постепенно се бяха превърнали в световни търговски компании. Лондонското Сити продължаваше да има важно значение за икономиката и финансите на Великобритания, а той се запита дали неговият обект има нещо общо с това.
Мъжът пред него зави наляво. Антрим ускори крачка с мокро от дъжда лице. В резултат успя да види как нападателят се насочва към масивния каменен портал на Инс ъф Корт.
Мястото му беше добре познато. То бе дом на рицарите тамплиери до началото на XIV в., а двеста години по-късно Хенри VIII бе прогонил от там наследилите ги религиозни секти и бе позволил в него да се настанят адвокати и да създадат комплекса, известен и до днес като Инс ъф Корт. По-късно Джеймс I се бе погрижил да узакони присъствието им там със специален кралски указ. Като момче Антрим беше бродил на воля из лабиринта от каменни сгради и вътрешни дворчета. Все още помнеше величествените чинари, слънчевите часовници и зелените морави, спускащи се към укрепения речен бряг. Уличките и алеите на комплекса като Кингс Бенч Уок и Мидъл Темпъл Лейн се бяха превърнали в легенда благодарение на книгите и филмите, които ги описваха с най-големи подробности.
Антрим напрегна поглед и успя да засече своя човек, който бързаше надолу по тясна павирана уличка. После тръгна след него, използвайки за прикритие група от четирима мъже, които забързано влязоха през портала. Светлината идваше от няколко прозореца и включените над входовете лампи.
Неговият човек отново зави наляво. Антрим ускори крачка, задмина групата и хлътна под малка колонада, от която се влизаше във вътрешен двор. Видя неговия човек да влиза в Темпъл Чърч и се закова на място.
Познаваше добре вътрешността на църквата. В сравнително тясното пространство нямаше скрити места. Защо мъжът влезе точно там? Имаше само един начин да разбере.
Антрим се върна обратно, излезе под дъжда и пое към страничната врата на църквата. Изправи се на прага, присви очи и огледа мрачното пространство. Дълбоката тишина започна да му действа на нервите. Под извития свод лежаха каменни кръстоносци в пълно бойно снаряжение. Той огледа мраморните колони с арки между тях и орнаменти, изсечени от ръката на опитен каменоделец. Кръглият храм разполагаше с шест прозореца. Слабо осветеният олтар се виждаше отвъд правоъгълната платформа на църковния хор, пред която се издигаха още три масивни колони. Обектът не се виждаше. Всъщност църквата изглеждаше абсолютно безлюдна. Но нещо не беше наред.
Той се обърна с намерението да се върне обратно.
— Почакайте малко, господин Антрим.
Гласът беше кух и уморен, като на възрастен човек. Той рязко се обърна.
От непрогледния мрак покрай стените се отделиха шест тъмни фигури, които бавно се насочиха към ротондата с мраморните рицари. Лицата не се виждаха, само силуетите. Бяха облечени в костюми. С ръце отстрани на тялото. Приличаха на лешояди.
— Трябва да поговорим — добави същият глас.
Вляво, на около три метра от него, се появи още един мъж. И неговото лице беше в сянка, но оръжието в ръката му се виждаше съвсем ясно.
— Моля, елате в ротондата — заповяда старецът.
Той нямаше друг избор, освен да се подчини. Насочи се към мраморните статуи. Шестимата мъже светкавично го заобиколиха.
— Нима убихте моя човек само за да ме доведете тук? — попита той.
— Убихме го, за да привлечем вниманието ви.
Брадичката на говорещия изглеждаше твърда като желязна броня.
Какво беше казал Даймънд? Това не трябваше да се случи.
— Как разбрахте, че ще се появя в „Сейнт Пол“?
— Оцеляването ни винаги се предхожда от безупречно разузнаване. От доста месеци наблюдаваме действията ви на територията на страната.
— Кои сте вие? — попита с искрено любопитство Антрим.
— Нашият основател ни нарече Ордена на Дедал. Познавате ли историята на Дедал?