— Не се обиждам от оценките ви.
— Ще ви платим — обади се една от сенките. — Готови сме да депозираме пет милиона паунда в сметка по ваш избор. А на шефовете си ще кажете, че не сте открили нищо.
Той машинално преизчисли сумата. Седем милиона долара. Лично негови. Трябваше само да се обърне и да си тръгне.
— Бяхме убедени, че офертата ни ще ви заинтригува — рече възрастният мъж. — Защото не притежавате почти нищо и нямате спестявания. На даден етап ще престанете да бъдете полезен за вашите работодатели — ако това вече не се е случило… Какво ще правите тогава?
Изправен в кръга слаба светлина сред мраморните рицари, Антрим се почувства победен. Дали това не беше целта на тази необикновена среща?
Навън дъждът продължаваше да вали.
Тези хора действаха по добре обмислен сценарий. А той беше принуден да признае, че офертата им е много съблазнителна. Вече беше на петдесет и две и все по-често се замисляше какво ще прави с остатъка от живота си. Обикновено оперативните агенти се пенсионираха на петдесет и пет, но той все още не можеше да си представи как ще живее с мизерната пенсия на държавен служител.
Седем милиона долара. Адски привлекателна сума.
Проблемът беше там, че мъжете насреща му отлично познаваха слабостите му.
— Помислете си, господин Антрим — подхвърли старецът. — Добре си помислете.
— Не можете да избиете всички агенти на американското правителство — почувства се длъжен да отвърне Антрим.
— Наистина е така. Но като платим на вас, ние ще си гарантираме провала на операцията, а това означава спиране на потока американски агенти, пристигащи на британска земя. Вие ще докладвате, че сте се издънили, и ще поемете цялата вина. Убедени сме, че това е много по-добър метод от принудата. За наше щастие, си имаме работа с човек като вас, който е податлив на преговори.
Още една обида, която Антрим се принуди да остави без последствия.
— Ние искаме това да приключи. И с ваша помощ ще го постигнем.
Дясната ръка на сянката се вдигна нагоре, после рязко се спусна. Въоръженият мъж се стрелна напред.
Тялото на Антрим се парализира, неспособно да реагира. Той дочу тихо пропукване. Нещо прониза гърдите му. Остра и пареща болка. Краката му омекнаха. Той рухна на плочите сред мъртвите рицари.
10
Катлийн паркира колата си на Тюдор стрийт, съвсем близо до портала. Върху картата, с която я беше снабдил шефът й, беше изписано МИДЪЛ ТЕМПЪЛ ХОЛ, част от Инс ъф Корт, обитаван от лондонските адвокати от 400 години. Две от големите адвокатски колегии, Мидъл Темпъл и Инър Темпъл, се помещаваха тук още от времето на Хенри VIII. Самият Дикенс бил член на Мидъл Темпъл и Катлийн много харесваше написаното от него за живота в Инс ъф Корт.
„Който пристъпи зад тези стени, оставя шума зад гърба си.“
Все още беше развълнувана от гледката с костите на Хенри. Никога не беше допускала, че ще види подобно нещо. Кой си бе позволил да оскверни гробницата? Със сигурност бяха проявили невероятна дързост, тъй като замъкът „Уиндзор“ се охраняваше строго. Какво са очаквали да открият там? Тези въпроси я измъчваха през цялото пътуване обратно към Лондон. Нямаше търпение да разбере какво я очаква в Мидъл Темпъл.
Дъждът продължаваше да връхлита на талази. Наскоро изсъхналата й къса кестенява коса бързо се намокри. На портала нямаше охрана, а паркингът зад него беше празен. Беше петък, седем и половина вечерта. Работният ден в Инс ъф Корт отдавна беше приключил.
По всичко личеше, че нейният едва започваше.
Прекоси прочутата Кингс Бенч Уок и навлезе в лабиринт от тухлени сгради с тъмни прозорци, който свършваше пред известната Темпъл Чърч. Тя продължи нататък и се озова пред Мидъл Хол. Подмина табелата с надпис ЗАТВОРЕНО ЗА ПОСЕТИТЕЛИ и отвори вратата.
Осветеното пространство вътре беше дълго трийсетина метра и широко около петнайсет, разположено под покрив, чиито подпорни греди от солиден дъб бяха на повече от 900 години. Високите прозорци от двете страни бяха украсени с рицарски брони и хералдически символи на някогашните членове на Мидъл Темпъл. Сред тях освен Дикенс фигурираха имена като сър Уолтър Рали, Уилям Блекстоун, Едмънд Бърк и Джон Марстън. Помещението беше запълнено от четири реда масивни дъбови маси със столове. Върху издигнатия подиум в дъното, над който бяха окачени пет големи маслени платна, се виждаше масата, предназначена за осемте най-старши членове на адвокатската колегия, които се хранеха тук от XVI в. насам. Портретите зад тях не бяха сменяни двеста години. Чарлс I, Джеймс II, Уилям III, Чарлс II, кралица Ана и, полускрита в далечния край, Елизабет I.