Именно от там се появи непознат мъж.
Нисък, около шейсетгодишен, с обветрено лице, кръгло като месечина. Посребрената му коса беше сресана толкова безупречно, че човек почти изпитваше желанието да я разроши.
Когато се приближи, Катлийн получи възможност да се увери, че масивните очила със стоманени рамки не само криеха очите му, но и нарушаваха естествената симетрия на безизразните му черти. Беше облечен в стилен тъмен костюм с жилетка, от джобчето на която висеше сребърен ланец. Куцаше силно с десния крак и се подпираше на бастун.
Катлийн веднага разбра кой е той, въпреки че го виждаше за пръв път.
Сър Томас Матюс. Директор на Сикрет Интелиджънс Сървис.
Едва шестнайсет човека бяха оглавявали агенцията, отговаряща за всички въпроси на външното разузнаване от началото на XX в. насам. Американците предпочитаха да я наричат МИ6 — име, което бе станало популярно по време на Втората световна война.
Катлийн замръзна на място. Не знаеше какво да каже и как да се държи.
— Доколкото съм осведомен, вие сте член на адвокатската колегия на Мидъл Темпъл — каза мъжът с тих, но гърлен глас.
Катлийн кимна, безпогрешно доловила присъствието на лондонския диалект в гласните.
— Завърших право в Оксфорд и ми предложиха членство — отвърна тя. — Изяла съм доста храна в тази зала.
— След което решихте, че прилагането на закона е по-интересно от неговото тълкуване, така ли?
— Нещо такова — кимна тя. — Обичам си работата.
Мъжът насочи показалец в гърдите й и обяви:
— Осведомен съм за това, което направихте преди две години с онази риба!
Тя си спомни за партидите тропическа риба, внесени от Колумбия и Коста Рика за продажба като храна за домашни любимци. Контрабандисти бяха разтворили кокаин в прозрачни пликчета, а после ги бяха скрили между рибите. Но тя успя да разкрие измамата.
— Проявили сте голяма находчивост — похвали я мъжът. — Жалко, че кариерата ви в момента е застрашена.
Тя замълча.
— Ако трябва да бъда откровен, аз разбирам началниците ви много добре — добави той. — Агенти, които отказват да проявят здрав разум, обикновено свършват с куршум в главата, но често стават причина и за смъртта на други хора.
— Извинете, но обидите за тази вечер ми стигат — твърдо отвърна тя.
— Винаги ли сте толкова пряма?
— Сам споменахте, че най-вероятно ще изгубя работата си. Каква полза да увъртам?
— Може би моята подкрепа ще спаси кариерата ви.
Това беше неочаквано изявление.
— В такъв случай кажете какво искате — заяви тя.
Матюс размаха бастуна си.
— Кога за последен път бяхте тук? — пожела да узнае той.
Катлийн се замисли. Беше преди почти една година. Градинско парти на приятел, който беше избран за старши член — един от малцината, които управляваха колегията.
— Доста отдавна — отвърна на глас тя.
— Аз с удоволствие идвам тук — добави Матюс. — Тази сграда е свидетел на толкова много събития в нашата история. Само си представете: стените и таваните са същите от времето на Елизабет Първа. Тя лично е идвала тук. На това място се е състояла премиерата на Шекспировата „Дванайсета нощ“. Всичко това ме впечатлява. А вас?
— Зависи дали ще запазя работата си, или не.
— Случва се нещо необичайно, госпожице Ричардс — усмихна се Матюс.
Тя запази безизразното изражение на лицето си.
— Ще разрешите ли да ви разкажа една история?
Принц Хенри се насочи към кралските покои в двореца „Ричмънд“. Беше пристигнал тук по изричното настояване на своя баща крал Хенри VII.
В това искане нямаше нищо необичайно, предвид особените отношения помежду им след смъртта на брат му Артър — събитие, което го направи пряк наследник на престола. Разбира се, той вече беше свикнал на честите повиквания от страна на баща си, чиято цел най-често беше да му втълпи някои уроци и да го накара да извлече поуки от тях. Правеше го, защото отчаяно искаше да разбере дали вторият му син щеше да бъде в състояние да запази стабилността на кралството.