— Напротив — обиди се Малоун. — Не съм биологичният му баща, но съм истинският!
— Той иска да знае кой е биологичният.
— Така ли каза?
Иън кимна.
Сега не беше време да обсъждат този въпрос.
— В какви други неприятности си се забъркал?
— Не се безпокой, ще се оправя.
— Попитах те друго и искам отговор.
Иън замълча. Но Малоун се нуждаеше от отговори. Късчета от мозайката липсваха. Доскоро това нямаше значение, но след изчезването на Гари нещата се промениха.
— Как стигна от Лондон до Джорджия?
— Когато избягах от колата с компютърната флашка, онези типове започнаха да ме търсят. Посетиха дори мис Мери, но тя не им каза нищо.
— Коя е мис Мери?
— Държи една книжарница на „Пикадили“. Онези ме търсили навсякъде и стигнали до нея. После срещнах един мъж, който ми предложи пътуване до Щатите, и аз приех.
От Стефани Малоун знаеше, че Иън е бил задържан от митническите власти в Маями, докато се опитвал да влезе в страната с фалшив паспорт. Арестували и спътника му — ирландец с няколко заповеди за международно издирване. Така и не станало ясно какви са били плановете му по отношение на Иън. Но безплатните пътувания никога не са безплатни.
— Знаел си, че онзи мъж е престъпник, нали?
Иън кимна.
— Смятах да му избягам още на летището. Мога да се грижа за себе си.
Малоун постави под съмнение последното. Момчето явно е било уплашено до смърт, за да побегне. Стефани му каза, че ЦРУ го издирва от средата на октомври. След залавянето му в Маями (издало го името му) незабавно го прехвърлили в Атланта.
След това им трябвало да му намерят придружител по обратния път за Англия. А именно — него.
— Защо побягна от мен на летището в Атланта?
— Защото не исках да се връщам тук.
— Нямаш ли семейство?
— Не ми трябва семейство.
— Ходил ли си изобщо на училище?
— Не съм чак толкова тъп. Мога да чета. Би било глупаво да ходя на училище всеки ден.
Очевидно въпросът му беше докоснал чувствителна струна.
— Колко пъти си бил в затвора? — продължи разпита Малоун.
— Няколко. Най-вече след едни неприятности, които имах.
Докога ли ще се прави на герой, запита се Малоун. Още в Джорджия беше забелязал страха в очите му при новината, че ще пътуват обратно за Лондон. А също и объркването, изписало се върху лицето на собствения му син.
Допреди две седмици животът на Гари беше спокоен и сигурен. Имаше си майка и баща, семейство, макар и пръснато на два континента. Но днес вече знаеше, че има и биологичен баща. И съвсем естествено искаше да узнае кой е той. Отказът на Пам беше грешка. Гари със сигурност се беше уплашил, че вече не е Малоун. Желанието му да научи произхода си беше най-естественото нещо на света.
— Гари ми каза, че някога си бил таен агент на правителството — обади се Иън. — Като Джеймс Бонд.
— Нещо такова, ама наистина — кимна Малоун. — Ти знаеш ли кой е баща ти?
— Никога не съм го виждал — поклати глава момчето.
— А питал ли си се някога как изглежда?
— Не съм мислил за това. Него просто го нямаше. Майка ми също. Никога не съм изпитвал нужда от родители. Имах достатъчно мозък и навреме разбрах, че мога да разчитам само на себе си.
Това не можеше да е вярно. Децата имат нужда от майка и баща. Поне Малоун мислеше така.
— Трудно е да живееш на улицата, без покрив над главата — заяви той.
— Имам си покрив над главата. Имам и приятели.
— Например?
— Мис Мери, жената с книгите — отвърна Иън и посочи найлоновата торбичка. — Тя ми даде тези книги. Понякога ми позволява да пренощувам в книжарницата, особено когато навън е студено. Тогава мога да чета каквото си пожелая.
— И аз обичам да чета. Имам книжарница.
— Гари ми каза.
— Вие с него доста сте си поговорили.
— Полетът беше дълъг, а и не ни се спеше.
Малоун съвсем не беше изненадан, че момчетата бяха разговаряли помежду си. С кого друг би могъл да си поговори Гари? Със сигурност не с майка си, която не му предлагаше нищо. Нито пък с баща си, който беше научил истината съвсем наскоро също като него.
— Какво каза на Гари за биологичния му баща? — пожела да узнае той.
— Да не се държи като малко дете. Че всичко е окей, докато не сгази лука.