— Само ако ми помогнете да разреша този проблем — кимна той.
— Аз мога да спечеля благоразположението на Блейк — твърдо отвърна тя.
— Това исках да чуя. Той не трябва да заподозре нищо. При никакви обстоятелства не бива да разбере, че имате контакти с нас.
Катлийн кимна.
После се възползва от нахлуващата през прозореца бледа светлина, за да разгледа топ шпионина на Англия. Една истинска легенда от времето на Студената война. Беше чувала какви ли не истории за него, които за момент я бяха накарали да мечтае за СИС. Но отново да се сближи с Блейк и да разговаря с него? Това без съмнение щеше да й струва много.
— Аз съм от Инър Темпъл — добави Матюс. — Членувам в него от петдесет и пет години, а ей там четях лекции по право… — Той посочи широкия купол на храма, който се виждаше през прозореца.
— Но после и вие сте избрали правоохранителните органи — подхвърли тя.
— Точно така. Както виждате, с вас имаме нещо общо.
— Все още не сте ми казали за какво изобщо става дума.
Матюс пристъпи към близкото бюро, измъкна един стол и с жест я покани да седне.
Тя се подчини. Едва тогава забеляза тъмния правоъгълник на лаптопа пред себе си. Той го включи и натисна един бутон на клавиатурата. Екранът оживя и я заля с ярката си светлина. Тя сведе клепачи, позволявайки на очите си да се адаптират.
— Прочетете това, а после изпълнете инструкциите — нареди Матюс и тръгна към вратата.
— А как ще намеря Антрим? — спря го с въпрос тя.
— Не се безпокойте. Когато му дойде времето, ще получите съответната информация.
— А как ще ме намерите вие?
Матюс спря.
— Не задавайте глупави въпроси, госпожице Ричардс — хладно я изгледа той.
После продължи към вратата.
14
Малоун поведе Иън обратно към Малката Венеция, където имаше много таксита. Дивийн все още не се беше обадил. Сърцето му се свиваше при мисълта, че Гари е в опасност.
Как допусна да се случи това? То беше в разрез с всичко, което се опитваше да направи, след като напусна Министерството на правосъдието.
— Напускам работата си — съобщи той на Гари.
— Мислех, че обичаш онова, което вършиш — отговори момчето.
— Рисковете стават прекалено големи — поклати глава той.
Това се случи в Мексико Сити. Той беше там като участник в съдебния процес срещу трима души, обвинени в убийството на агент на ДЕА. По време на обедната почивка попадна на престрелка в един от градските паркове, която се превърна в кървава баня. Седем убити, девет ранени. В крайна сметка той успя да ликвидира стрелците, но с цената на куршум в лявото рамо. Процесът на възстановяването му продължи месец, осигурявайки му достатъчно време да помисли какво ще прави оттук нататък.
— Ти си на тринайсет — каза той на Гари. — Може би ще ти е трудно да разбереш, но понякога се налага човек да промени живота си.
Вече беше връчил оставката си на Стефани Нел, слагайки точка на 12-годишната си кариера в отряд „Магелан“ и малко повече във флота. През това време беше стигнал до длъжността старши помощник, с възможности да стане и капитан, но нищо повече.
— Ще се преместиш да живееш в чужбина, така ли? — попита Гари.
— Да, но това не означава, че се разделяме.
На практика обаче стана точно така.
Когато реши да напусне, двамата с Пам бяха разделени вече пет години. Един ден, прибирайки се след поредната мисия, той откри, че тя просто се беше изнесла. Кратка бележка на масата го информираше, че с брака им е свършено. Лаконична, студена. Точно в неин стил. Отдолу беше изписала някакъв адрес на другия край на града, където двамата с Гари се бяха преместили, вземайки само най-необходимото. Не бързаха с развода, макар че си говореха само когато трябваше да направят нещо за Гари.
Бяха живели заедно твърде дълго време. Той напусна флота, за да стане адвокат, а после и агент за Министерството на правосъдието. Тя също стана юрист. Той обикаляше света, а тя — съдебните зали на Атланта. Виждаха се през седмица, отделяйки цялото си свободно време на Гари, който растеше много по-бързо, отколкото те предполагаха. Останалото време прекарваха с приятели, които всъщност не познаваха. Това трудно можеше да се нарече живот. Беше по-скоро съществуване. Онзи куршум в Мексико Сити най-после го накара да се запита това ли е животът, който искаше да води. Нито той, нито Пам бяха щастливи. Поне в това бяха сигурни. Но Пам беше онази, която направи малката крачка от нещастието към гнева.