— Кога най-после ще бъдеш доволен? — попита го веднъж тя. — Флотът, школата за пилоти, Юридическият факултет, Военната прокуратура, специалният отряд. А сега и неочакваната ти оставка. Какво още можем да очакваме?
— Отивам да живея в Дания.
Изражението й бе непроницаемо. Спокойно би могъл да й каже, че се мести на Луната.
— Какво ще правиш там?
— Писна ми да стрелят по мен.
— Откога? Нали беше влюбен в специалния отряд?
— Време е да порасна.
— И това чудо ще стане, като се преместиш в Дания?
Той нямаше намерение да навлиза в подробности. На нея всъщност не й пукаше. Нито пък той искаше да бъде обратното.
— Най-напред трябва да поговоря с Гари. Искам да съм сигурен, че няма да има нищо против.
— Откога те е грижа какво ще си помисли той?
— Напуснах заради него. С идеята баща му да е някъде наблизо.
— Това са глупости, Котън. Напусна заради себе си. Не бива да се оправдаваш с момчето. Ти кроиш планове не за него, а за себе си.
— Не е нужно да ми обясняваш какво мисля.
— А кой друг да го направи? Бяхме женени твърде дълго време. Нима мислиш, че ми е било лесно да чакам да се прибереш бог знае откъде? И да се питам дали това няма да стане в чувал за трупове? Аз платих тази цена, Котън. Гари също. Но момчето те обича. Всъщност не, обожава те. И двамата знаем какво ще каже. Имали сме много провали заедно, но Гари е безспорен успех и за двама ни.
Беше права.
— Чуй какво ще ти кажа, Котън. Твоя работа е защо си решил да се преместиш отвъд океана. Ако това ще ти донесе щастие, направи го. Но не се извинявай с Гари. Последното нещо, от което той се нуждае, са опитите на един разочарован родител да компенсира собственото си тъжно детство.
— Харесва ти да ме обиждаш, а?
— Прекрасно знаеш, че истината трябва да бъде изречена.
Истината? Едва ли. Тя пропускаше най-важната част. Ти не си биологичният баща на Гари. Типично за Пам. Един набор правила за нея, друг за всички останали. Но сега и двамата имаха сериозен проблем.
Иън мълчаливо крачеше до него. Странно как инстинктите помагаха на оцеляването дори когато ставаше въпрос за тийнейджър. Той много му се беше ядосал в онази преустроена конюшня, но същевременно съзнаваше, че момчето мълчаливо признава вината си за бъркотията около Гари. Твърдо реши това да не се повтаря повече. Хлапето до него се нуждаеше от състрадание, а не от враждебност.
А от какво се нуждаеше Гари? Да разбере кой бе истинският му баща? Какво добро би му донесло това след петнайсет години неведение? За съжаление, Пам не беше помислила за последствията. Защо ли?
Отговорът беше очевиден. Изобщо не беше мислила. Тя просто действаше.
Жените не бяха силната му страна. Не ги разбираше, не знаеше как да се оправя с тях. И затова ги избягваше. Просто и ясно. С цената на самотата. Гари беше единственото нещо на света, което никой не можеше да му отнеме. Но дали наистина бе така?
Внезапно той осъзна защо бе толкова неспокоен, откакто научи истината. Защото бащинството му беше поставено под въпрос. Когато човек участва в създаването на дете, то е завинаги. Включително и когато съдът ти отнема всякакви родителски права, включително и когато допускаш грешки (а той ги беше допускал с тонове) ти завинаги си оставаш баща.
Нещо, което сега биха могли да му отнемат. Поне частично. Гари би могъл да се запознае с биологичния си баща. Той от своя страна би могъл да се окаже страхотен човек. Шокиран от новината, че има син. Биха могли да се сближат. И обичта на Гари да бъде раздвоена. За самия него това означаваше да сподели с някой друг чувства, които до този момент са били само негови. А може би и да ги изгуби напълно.
Възможност, която възприемаше болезнено.
15
Катлийн прегледа информацията в лаптопа. Историите на сър Томас за случилото се преди смъртта на Хенри VII и Хенри VIII бяха интригуващи, но екранът предлагаше нови подробности.