На това място се сливаха реките Темза и Черуел. Катлийн беше прекарала много приятни следобеди в гребане по спокойните води, усвоила бе много добре управлението на плоскодънните лодки. Тук беше умрял крал Харолд. Тук се беше родил Ричард Лъвското сърце. Тук беше получил образованието си Хенри V, а Елизабет I се беше забавлявала сред високите кули, манастирите и затворените комплекси на градчето. Това място беше център на историята, теологията и академичния живот, където се бяха обучавали велики политици, духовници, поети, философи и учени. Някъде беше чела, че Хитлер умишлено не бе бомбардирал Оксфорд, възнамерявайки да го превърне в своя английска столица.
А поетът Матю Арнолд го бе нарекъл „Града на мечтаещите кули“.
Докато шофираше, тя отново се замисли за Антрим. Изпитваше отвращение при мисълта, че трябва да го види отново. Той беше човек, който никога не изпускаше нищо. Егото му бе твърде крехко, за да поиска прошка. С колко жени бе имал връзка след нея? Беше ли се оженил, станал ли бе баща?
По време на втората им среща Матюс не й предложи никакви подробности в тази посока. Просто й нареди да отиде директно в Джизъс Колидж, който беше разположен в самия център на града, между магазини и пъбове. Основан от уелсец и с осигурена издръжка от Елизабет I, той оставаше единственият колеж в Оксфорд, създаден по време на нейното управление. Бе малък, с не повече от 600 студенти, включително докторанти и преподаватели. Катлийн винаги беше харесвала типичната елизабетинска атмосфера, която цареше там. Добре познаваше централната зала, която беше почти идентична с тази на Мидъл Темпъл. Същата правоъгълна форма, същите паравани от резбовано дърво, картуши и маслени портрети, сред които доминираше този на самата Елизабет, окачен на северната стена над високата маса. Единствената разлика беше липсата на типичния за стила „Тюдор“ таван с носещи греди. Таванът в Джизъс Колидж беше покрит с гладка мазилка.
Катлийн се безпокоеше дали ще може да влезе в колежа, тъй като беше петък вечер. Но порталът на ъгъла между Търл и Шип стрийт беше отворен, а в осветената зала я чакаше дребна жена на средна възраст с прибрана в кок посивяла коса. Беше със старомоден тъмносин костюм и обувки с нисък ток. Представи се като доктор Ева Пазан, преподавател по история в Линкълн Колидж, друг престижен колеж в Оксфорд.
— Всъщност съм учила в „Ексетър“ — уточни Пазан. — А доколкото съм осведомена, вие сте били в „Сейнт Ан“.
И двата колежа бяха неразделна част от престижната група на 39-те учебни заведения в Оксфорд. По традиция „Сейнт Ан“ приемаше повече студенти, завършили средното си образование в държавни училища, а не в частни. И до ден-днешен приемането й в колежа си оставаше едно от най-важните събития в живота на Катлийн. Неволно се запита на колко години трябва да е доктор Пазан, тъй като до 1979 г. „Ексетър“ бе само за мъже.
— Може би сте били една от първите жени там? — подхвърли тя.
— Точно така — кимна сивокосата дама. — Ние променихме историята.
Тя отново се запита защо е тук, а Пазан бързо усети притеснението й.
— Сър Томас ме помоли да ви запозная с някои детайли, които не са ви предоставили в Лондон. Това е информация, която по понятни причини не съществува в писмена форма, а той реши, че аз съм най-подходящият човек да ви запозная с нея. Моята специалност е епохата на династията на Тюдорите в Англия. Именно това преподавам в „Линкълн“, а от време на време помагам и на нашите разузнавателни централи.
— Сър Томас ли избра мястото на нашата среща? — попита Катлийн.
— Да — кимна Ева. — Той го предложи, а аз го приех. — Тя посочи стената в дъното. — Това там е портретът на Елизабет Първа, който епископът на Кентърбъри дарил на колежа през хиляда шестстотин осемдесет и шеста година. Той ще играе съществена роля в нашия разговор.
Катлийн извърна глава към образа на кралицата, облечена в дълга до земята рокля с геометрични мотиви на ръкавите и полата, а подгъвът бе поръбен с дребни перли. Двойка херувими държаха венец над главата й.
— Портретът е рисуван през хиляда петстотин и деветдесета година, когато кралицата е била петдесет и седем годишна.
Но лицето беше на далеч по-млада жена.
— Това се случило по времето, когато всички неподходящи портрети на Елизабет били конфискувани и изгорени. Не останал нито един, който можел да загатва, че и тя е смъртна. Този тук е рисуван от Никълъс Хилиард, който наложил модел на лицето за всички художници, решили да рисуват кралицата. „Маската на младостта“, както я наричат в двора. Благодарение на нея Елизабет трябвало да изглежда вечно млада.