Ти си дребно човече, което не струва нищо.
Още се чувстваше жегнат от думите на Дениз, изречени в Брюксел.
— Жалкият либийски мръсник трябваше да бъде обесен или разстрелян, но тъпите шотландци нямат смъртно наказание — процеди дипломатът. — Според тях това е прогресивно. Според мен обаче е пълна глупост!
По неизвестни причини англичаните демонстрираха желание да пренебрегнат мнението на най-близкия си съюзник по този въпрос. Ако ЦРУ не беше научило за тайните преговори, никой нямаше да разбере нищо преди окончателното сключване на сделката. За късмет, въпросните преговори се бяха затлачили на по-ниско ниво. Но вече бяха на път да се финализират.
— Ти си на ход — добави мъжът до него. — Ние не можем да принудим Лондон да направи каквото и да било. Опитахме всичко — убеждение, оферти, компенсации. Дори и молби. Но Даунинг стрийт отсече, че няма да се намесва. Остава единствено вашата операция. Можеш ли да я осъществиш?
Антрим беше работил за Централното разузнавателно управление достатъчно дълго, за да знае, че когато един объркан политик на властови позиции те пита можеш ли да направиш нещо, правилният отговор е само един.
Същевременно обаче си даваше сметка, че той ще бъде лъжа. На практика не беше по-близо до решаването на проблема в сравнение с времето преди месец, а и преди година. Повторната поява на Иън Дън му даваше известни надежди, но те бяха много далече от спасението.
По тази причина каза единственото, което можеше да каже.
— Не знам.
Дипломатът отново извърна глава към реката. По течението й плаваха последните за деня туристически корабчета, насочили се на запад към Гринич.
— Поне си честен — тихо рече той. — Нещо, което не може да се каже за други хора.
— Имам един въпрос — вдигна глава Антрим. — Защо англичаните не желаят да се намесят? Това не е типично за тях. Какво ще спечелят от освобождаването на този престъпник?
— Отговорът е сложен и не те засяга — изправи се дипломатът. — Просто си свърши работата. Или поне онова, което е останало от нея.
След тези думи той му обърна гръб и се отдалечи.
18
Оксфорд
Катлийн се шмугна зад мократа каменна пейка миг преди стрелецът да се прицели в нея. Приклекна и стегна мускули, готова за действие. От устата й излитаха малки облачета бяла пара.
Очите й бяха приковани във фигурата, която използваше за прикритие назъбения покрив на отсрещната сграда. Преди това тя бе успяла да зърне издутината на цевта на пушката — доказателство, че стрелецът използва заглушител.
Самата тя обаче не носеше оръжие. Агентите на АБТОП рядко носеха пистолети. Когато се нуждаеха от огнева мощ, те по правило се обръщаха към местната полиция. Няколкото каменни пейки по алеите бяха единственото прикритие в квадратния вътрешен двор, осветен от шест лампи. Тя извърна глава към Ева Пазан, която лежеше неподвижно на стъпалата към арката.
— Госпожо Пазан! — извика Катлийн.
Нищо.
— Госпожо!
Тя видя стрелеца да изчезва от покрива. Възползва се от това и се стрелна наляво към покритата веранда, в дъното на която се виждаше масивна махагонова врата с чукче от излъскан бронз.
Беше заключено. Катлийн започна да удря с чукчето, надявайки се някой да я чуе. Никакъв отговор.
В момента се намираше под каменния свод, извън обхвата на стрелеца. Но заключената врата и липсата на помощ означаваха, че си оставаше в капан. На десетина метра от нея се отвори друга врата — с по-богата резба с палми и херувими. Светлината отвътре позволяваше да се видят очертанията на ажурни прозорци. Тясна ивица зеленина разделяше каменната пътечка от външните стени на сградата. По най-близката от тях пълзеше внушителна глициния, стигаща чак до покрива. Можеше да се справи, стига да действа бързо и да се движи близо до нея. За да я хване на мушката си, стрелецът би трябвало да се надвеси от самия край на стряхата. А с пушка в ръце това със сигурност щеше да му отнеме известно време. Може би достатъчно, за да се спаси.
Залепила гръб на заключената врата, Катлийн напрегнато оглеждаше вътрешния двор. В съзнанието й бавно изплуваха откъслечни спомени от времето на първоначалното й обучение, когато инструкторите обясняваха най-добрите начини за измъкване от подобни ситуации. Единият от тях беше да се придържа плътно до стените, за да не се превърне в лесна мишена.