Умът й препускаше. Кой искаше да убие нея и професорката? Кой знаеше за появата й тук?
Тя си пое дълбоко дъх, за да се овладее. И друг път беше попадала в опасни ситуации, но винаги с подкрепления около себе си. Което нямаше нищо общо със случващото се в момента. Но тя щеше да се справи.
Протегна шия и внимателно се отлепи от вратата. Не видя нищо.
Едно. Две.
Събрала достатъчно адреналин, тя изскочи навън и светкавично преодоля десетте метра до следващата каменна арка.
Не последваха изстрели. Дали стрелецът бе избягал? Или просто се спускаше на земята?
До нея имаше врата от масивен бук. Беше затворена, но със свалено резе. Зад нея се намираше колежанският параклис — дълго и тясно помещение с два реда резбовани пейки под ажурните прозорци. Умалено копие на параклиса в „Сейнт Джордж“.
Подът беше покрит с красиво подредени мраморни плочи, които опираха чак до олтара в далечния край, над който се издигаше прозорец с витражи. Помещението се осветяваше от оранжевото сияние на три големи свещника.
Макар че вече беше вътре, далече от мушката на стрелеца, Катлийн бързо се огледа. Оказа се, че вратата зад гърба й е единственият вход и изход на параклиса. На стената зад нея се издигаше внушителен орган, чиито тръби опираха чак в извития таван. Тясно стълбище водеше към мястото на органиста.
Зад органа се появи фигурата на мъж. На около три метра над главата й. Беше облечен с тъмно яке, а лицето му беше скрито под качулка.
Мъжът вдигна оръжието си, прицели се и натисна спусъка.
Иън влезе в таксито заедно с Котън Малоун. Към гърдите си притискаше найлоновата торбичка с личните си вещи, които най-после беше получил обратно. Отвори торбичката и измъкна книгите.
„Айвънхоу“ и „Смъртта на Артур“.
— Моите книги също носят печат с името ми — обади се Малоун и посочи титулните страници.
— А откъде това име Котън?
— То е съкращение на пълното ми име — Харолд Ърл Малоун.
— Но защо Котън?
— Дълга история.
— Ти също не обичаш да отговаряш на въпроси, нали?
— Предпочитам ти да го правиш — натъртено отвърна Малоун и отново погледна книгите. — Имаш добър вкус. „Айвънхоу“ е сред любимите ми заглавия, а крал Артур си е недостижим връх.
— Харесвам Камелот, рицарите на Кръглата маса, Свещения граал. Мис Мери ми даде още една-две истории за Мерлин и Гуиневиър.
— Аз също обичам книгите.
— Никога не съм казал, че ги обичам — тръсна глава момчето.
— Не е нужно. Начинът, по който ги държиш, те издава.
Хлапакът не беше предполагал, че книгите могат да се държат по специален начин.
— Обгръщаш я с длан — поясни Малоун. — Това означава, че цениш тази книга, въпреки че е доста употребявана.
— Книга като книга — сви рамене Иън, но гласът му не прозвуча убедително.
— Винаги съм си представял книгите като идеи, регистрирани завинаги — добави Малоун и посочи едното от изданията с меки корици в ръцете на Иън. — Малори пише последната част от „Крал Артур“ през петнайсети век. Което означава, че четеш мислите му отпреди петстотин години. Никога няма да познаваме Малори, но вече познаваме въображението му.
— Мислиш, че Артур изобщо не е съществувал ли? — подхвърли момчето.
— А ти как мислиш? Живял ли е в действителност, или е плод на въображението на Малори?
— Разбира се, че е живял в действителност! — обяви Иън, а после се сви, усетил, че се разкрива много пред един непознат.
— Говориш като истински англичанин — засмя се Малоун. — Не съм и очаквал друго.
— Аз не съм англичанин, а шотландец.
— Наистина ли? Доколкото си спомням, англичаните и шотландците са равноправни граждани на Великобритания от седемнайсети век насам.
— Може и да си прав, но за мен тези саксончета прекалено много си вирят носа!
— Отдавна не бях чувал някой да нарича англичаните „саксончета“ — засмя се Малоун. — А ти говориш като истински жок…
— Откъде знаеш, че на шотландците им викат жокеи? — озадачено го погледна Иън.
— Аз също чета — простичко отвърна Малоун.
Момчето най-после започна да проумява, че за разлика от повечето хора, които познаваше, този до него наистина мислеше и не пропускаше нищо. Освен това не приличаше на човек, който позволява да му извиват ръцете. В бившата конюшня се беше държал спокойно и хладнокръвно, сякаш държеше положението под контрол. Въпреки пищовите на фалшивите ченгета. И приличаше на състезателен кон, който всеки момент ще бутне бариерата и ще полети с пълна скорост по трасето. Късо подстриганата му кестенява коса излъчваше блясъка на полирана от ветровете скала. Беше висок и мускулест, но не прекалено. Лицето му бе красиво. Не се усмихваше често, но в момента едва ли имаше причини да го прави. Гари бе казал, че баща му е адвокат — като онези, които самият той беше виждал да влизат и излизат от лондонските съдилища, парадиращи със своите перуки и дълги роби. С тази разлика, че Малоун изобщо не изглеждаше надут като тях.