Всъщност приличаше на човек, на когото можеше да се вярва.
Но през краткия си живот Иън беше вярвал на много малко хора.
Катлийн нямаше време да реагира. Мъжът натисна спусъка и към нея полетя нещо като стрела. Трябваше й само един безкрайно дълъг миг, за да осъзнае, че оръжието в ръцете му не е пушка, а електрошоков пистолет „Тейзър“.
Електродите пронизаха рамото й. Тялото й се скова от мощния заряд, коленете й се подгънаха. После електрошокът прекрати действието си.
В ушите й се появи пронизително пищене. Всяко мускулче по тялото й остана сгърчено в продължение на няколко непоносимо дълги секунди. След това дойде ред на конвулсиите. Силни и абсолютно неконтролируеми. Никога не беше изпитвала подобно нещо.
Лежеше по гръб върху шахматно подредените мраморни плочи, опитвайки се да възстанови контрола върху тялото си. Очите й бяха затворени. Внезапно почувства натиск върху дясната си буза. Подметка.
— Вероятно разбираш, че нарочно те подмамих тук — прозвуча мъжки глас.
Това наистина беше така.
— Следващия път ще използвам куршуми, госпожице Ричардс.
Изпита гняв, но беше безсилна да направи каквото и да било. Мускулите й продължаваха да се тресат от конвулсии.
Подметката се отмести от бузата й.
— Не мърдай и слушай! — заповяда мъжът, очевидно на крачка зад нея. — Ако си обърнеш главата, ще получиш още една доза електрически ток.
Тя остана неподвижна. Единственото й желание беше мускулите й да реагират на командите на мозъка.
— Ние предупредихме Антрим, а сега предупреждаваме и теб. Забрави тази история!
Тя се опита да анализира хладния и лаконичен глас. Принадлежеше на млад човек. В интонацията му имаше нещо от гласа на Матюс, но с по-малко официалност.
— Ние сме защитниците на тайните — добави мъжът.
Какво означаваше това, по дяволите?
— Пазан е мъртва, защото знаеше прекалено много. В момента ти знаеш малко. Моят съвет е да оставиш нещата така, защото обратното ще бъде фатално за теб.
Тялото й започна да се отпуска, болката изчезна, способността да разсъждава се завръщаше. Но тя остана с глава, притисната към пода, защото мъжът продължаваше да стои зад нея.
— Domine, salvam fac Regnam.
Познанията й по латински от гимназията бяха достатъчни, за да разбере какво казва мъжът. „Боже, пази кралицата.“
— Това е нашият дълг — добави той. — Et exaudi nos in die qua invocaerimes te.
„Чуй ни в деня, в който се обърнем към Теб.“
— Единствената награда за всичко, което правим. Живеем единствено за нея. Не забравяй тези думи. Отправяме ти първо и последно предупреждение. Забрави тази история.
Тя трябваше да го погледне. Дали изобщо той беше мъжът, който използва тейзъра? Или тук имаше и някой друг?
Облечена в ръкавица ръка измъкна електродите. Тя чу как вратата на параклиса се отваря.
— Не мърдай. Изчакай известно време, преди да станеш.
Вратата се затвори. Тя веднага направи опит да се изправи. Цялото тяло я сърбеше. Чувстваше се замаяна, но краката й все пак се подчиниха на волята. За момент остана права. Залитна, но успя да възстанови равновесие. Пристъпи към вратата на параклиса, вдигна резето и надникна към осветения квадрат навън.
Нищо. Дворът беше пуст. Излезе навън. Хладният нощен въздух бързо прочисти главата й. Как успя да изчезне толкова бързо този човек?
Погледна надясно, към вратата на десетина метра по-нататък, където беше потърсила убежище. Най-близкият изход. Приближи се към нея и натисна бравата. Все още беше заключена. Очите й се спряха на стъпалата, водещи към трапезарията.