Тялото на Ева Пазан беше изчезнало.
19
Седнал на пейката, Антрим гледаше към тъмните води на Темза. Арогантният негодник от Държавния департамент си беше отишъл. Ветеран с двайсетгодишна служба зад гърба, Антрим не понасяше да го командват като някакъв дребен наемник. На всичкото отгоре трябваше да отговаря пред Лангли за смъртта на един оперативен агент, а в такива случаи началниците му изобщо не се шегуваха.
А сега и този неясен срок. Няколко дни. Никой не си направи труда да бъде по-конкретен.
Дали наистина му бяха направили постановка? В много случаи това си беше част от бизнеса. Добър си точно толкова, колкото и последният ти ход. А неговите последни ходове никак не бяха впечатляващи. Беше се надявал, че тази операция ще му донесе спасение.
Идеята му хрумна за пръв път, когато попадна на доклад на ЦРУ от 70-те години на миналия век. Малка и почти неизвестна ирландска политическа партия беше предложила радикален начин за прекратяване на британското присъствие в Северна Ирландия. Напълно в рамките на закона, без употреба на насилие. Не бяха открити никакви доказателства, че идеята е получила подкрепа от когото и да било, въпреки че в доклада бяха описани цял куп конкретни факти. Когато той предложи тази концепция, къртиците в британското разузнаване — вероятно същите очи и уши, които алармираха Лангли за предстоящия трансфер на либийския затворник, моментално изровиха допълнителна информация от отдавна погребани досиета на МИ6. Тя беше достатъчна за одобрението на „Измамата на краля“ и възлагането й на контраразузнаването. Но след година къртовски труд се оказа, че не разполагат с абсолютно нищо. С изключение на информацията, умряла заедно с Фароу Къри.
А и Орденът на Дедал. Два факта, които потвърждаваха подозренията му, че има какво да се открие.
Съзнанието му бе изтерзано от месеците на тревога, планиране и мечти.
Пет милиона паунда. Толкова му предлагаха хората от Ордена на Дедал. Само за да се оттегли. Дали пък да не ги вземе? И бездруго нещата вървяха към провал. Защо да не спечели и нещо за себе си? Особено след току-що получения есемес.
Държим едното момче, но Дън изчезна.
Идиоти. Как бе възможно да изпуснат едно 15-годишно хлапе? Заповедта беше проста и ясна: Прибирате Малоун, сина му и Дън от „Хийтроу“ и ги откарвате в къща, близо до Малката Венеция. Там обезвреждате Малоун и прехвърляте Дън и сина му на друго място. Всичко това вероятно се беше случило, но с изключение на най-важното. Да държат Иън Дън.
Последва второ текстово съобщение:
Интересен видеозапис от бившата конюшня. Гледай.
Къщата близо до Малката Венеция беше оборудвана с апаратура за аудио- и видеонаблюдение. Той влезе в софтуера и откри скритата камера. На екрана на смартфона му се появи записът. Котън Малоун събираше пръснатите по пода дрехи и ги слагаше обратно в голям пътнически сак. Иън Дън стоеше до него и го наблюдаваше.
Антрим приближи дисплея към очите си.
Какъв удар! Малоун и Дън си тръгнаха заедно.
Вчера той си беше изработил план. Безспорно находчив и най-вече изпълним. Но сега в главата му се появи друга идея. Която може би щеше да оправдае премията от пет милиона. Но преди това трябваше да си изясни нещо. Вдигна телефона си и изпрати есемес до своите хора:
Готов ли е телефонът?
Беше ги предупредил да проверят дали работи джипиесът на телефона на Малоун и да открият номера му. Отговорът дойде почти веднага:
Готово.
Малоун и Иън слязоха от таксито. За късмет, шофьорът се съгласи да приеме американски долари и Малоун го възнагради с една допълнителна двайсетачка.
Специалното скривалище на Иън се намираше в лондонския квартал „Холбърн“. Пресечката гледаше към парк, заобиколен от тясна уличка с едно платно и многоетажни тухлени сгради с разноцветни фасади. Малоун обърна внимание на табелите покрай вратите, указващи, че зад тях има действащи адвокатски кантори. Но той отдавна знаеше, че тази част на Лондон е окупирана от адвокати. Характерно за този квартал бе богатата смесица от колонади, вътрешни дворове и пасажи. Какво бе казал Ричард III в пиесата на Шекспир? Когато бях за последен път в Холбърн, аз обърнах специално внимание на прекрасните ягоди във вашата градина, милорд…
Лехите с ягоди отдавна ги нямаше, а старият пазар се беше превърнал в диамантена борса. За Средновековието напомняше единствено осветеният парк зад алеята — едно безупречно аранжирано пространство, осеяно с чинари.