До слуха му долетя силно блъскане, последвано от остър пукот.
— Какво, по дяволите… — започна мъжът до него.
— Хвърли го! — изкрещя друг глас. — Веднага!
Нещо тежко тупна до канапето.
— На пода! Да ти виждам ръцете!
— Хванахме и другия — обади се някакъв глас от доста по-далечно разстояние.
Разнесоха се стъпки, после:
— Лягай! Редом с приятелчето ти!
Нито следа от британски акцент. Тези хора бяха американци.
Дръпнаха вълнената шапка от лицето му и срязаха въжето, което стягаше ръцете му на гърба. Той разтри китки и премигна на ярката светлина, идваща от запалените лампи. Миг по-късно вече виждаше ясно. Подът беше покрит с протъркан златист килим, стените бяха боядисани в кафяво. Пред канапето имаше два еднакви стола. Изкъртената входна врата висеше на пантите си. Дивийн и Норс лежаха по очи на пода. В стаята имаше още трима мъже, всичките въоръжени. Двама от тях бяха насочили оръжията си към пленниците, а третият седеше на канапето до него.
Гари усети как го залива вълна на облекчение.
— Добре ли си? — попита мъжът.
Той кимна.
Мъжът беше по-възрастен, може би на годините на баща му. Но с по-малко коса и повече килограми в талията. Беше облечен с тъмно палто, закопчана риза с колосана яка и тъмен панталон. Бледосивите му очи гледаха загрижено.
— Добре съм — рече Гари. — Благодаря, че ме открихте.
Нещо в този мъж му беше познато. Беше виждал това лице и преди.
— Срещнахме се в Атланта — досети се той.
— Точно така — усмихна се мъжът. — Майка ти ни запозна. Миналото лято, когато бях в Атланта по работа.
Гари си спомни онзи ден в мола, близо до щандовете с храна. Бяха там, за да купят някакви дрехи. Мъжът бе подвикнал, после се бе приближил и бе започнал да разговаря с майка му, докато Гари продължаваше да рови изложените дрехи. Когато си тръгнаха, майка му бе обяснила, че този човек е стар приятел, когото отдавна не бе виждала.
А ето го сега тук.
Гари направи опит да си спомни някакво име, но мъжът го изпревари и се представи:
— Блейк Антрим.
20
Оксфорд
В главата на Катлийн се въртяха объркани мисли. Беше се изправяла срещу дъжд от куршуми, изстреляни от калашниците и узитата на наркотрафиканти. Един педофил стреля срещу нея почти от упор при опита й да го арестува в хотела му в Тенерифе, за да го върне обратно в Англия. Беше падала с кола в дълбока река, изтласкана от някакъв мост. Но никога през живота си не беше преживявала онова, което й се случи през последните пет минути. Снайперист уби жена пред очите й, а после самата тя стана жертва на електрошок. Накрая над главата й се бе изправил някакъв мъж, който й се представи като пазител на кралски тайни, заплаши я с убийство, а после изчезна като призрак.
Тя стоеше в тъмния квадрат на вътрешния двор. Съвсем сама. Телефонът в джоба на палтото й завибрира.
— Приключихте ли с професор Пазан? — попита Томас Матюс.
— Пазан е мъртва — задавено отговори тя.
— Обяснете!
Тя се подчини.
— Аз съм тук, в Оксфорд. Исках да поговорим след вашата среща. Тръгнете веднага към Куинс Колидж.
Катлийн измина няколко пресечки, следвайки извивките на елегантната главна улица, която се спускаше от центъра на града към бреговете на река Черуел. От двете й страни се намираха голяма част от оксфордските колежи. Минаваше девет вечерта, но наоколо цареше трескаво оживление. Платното беше задръстено от коли и препълнени автобуси, пълзящи и в двете посоки сред облаци отровни газове. Уикендът беше в разгара си. Катлийн правеше отчаяни опити да отпусне опънатите си нерви. Ако не беше тук, най-вероятно щеше да си седи у дома и да чака новината за уволнението си.
Лицето й смъдеше от подметката, която беше протъркала кожата й. Това ли беше идеята? Да я поставят на място? Погрешен ход. Онзи тип със сигурност щеше да си плати за унижението, ако някога се срещнат отново.
Основан през XIV в., Куинс Колидж беше един от най-старите в града. Бе създаден с идеята да попадне под патронажа на бъдещите кралици, по подобие на вече съществуващия Кингс Колидж. Оригиналния комплекс от средновековни сгради отдавна го нямаше, заличен от времето и липсата на средства за поддръжка. Останала беше само една сграда — шедьовър в бароков стил, която изглеждаше малко не на място сред готическото великолепие наоколо. Под централния купол доминираше статуята на кралица Керълайн, съпругата на Джордж II. Много хора бяха убедени, че колежът е кръстен на нея, но той фактически дължеше името си на благодетелка, живяла доста по-рано — кралица Филипа, съпругата на Едуард III.