Това е цитат от дневника на Сесил. В него има и други подобни сведения, звучащи напълно убедително. Всяко от тях потвърждава, че легендата отговаря на истината.
Разказът продължаваше със стенографски бележки. Сякаш Къри всеки момент щеше да се върне, за да довърши работата си. В няколко от тях се споменаваше за Хатфийлд Хаус, имението на Робърт Сесил на север от Лондон. А също и за Портрета с дъгата на Елизабет I, който висеше там. Нито дума повече за легендата, каквато и да беше тя. Но бележката най-отдолу гласеше: Има само един начин да разберем за какво става въпрос — да го видим с очите си.
Вторият и най-голям файл съдържаше снимки на написания на ръка дневник — зеленикаво-златисти страници, запълнени със стегнат почерк. Заглавието му беше ОРИГИНАЛЪТ НА ДНЕВНИКА НА СЕСИЛ. Очевидно тук бяха текстовете, които Къри беше успял да дешифрира. Обяснения липсваха.
Последният файл се оказа защитен с парола и Малоун не успя да го отвори.
Вероятно най-важният.
— Откъде ще вземеш паролата? — попита Иън.
— Има специалисти, които ще се справят с нея.
Телефонът му иззвъня и той побърза да измъкне флашката.
— Ние спасихме Гари, господин Малоун — обяви непознат глас.
Какво?! Добре ли беше чул?
— Всеки момент ще бъдем при вас — добави гласът.
Очите му се извърнаха към витрината. Една кола спря до тротоара.
— Стой тук! — прошепна Малоун и се стрелна към изхода.
От задната врата на колата излезе Гари.
Благодаря ти, Господи!
— Добре ли си? — задъхано попита той.
— Добре съм — кимна момчето.
След него от колата се появи висок мъж с широки рамене и оредяла коса. Някъде около петдесет. Разкопчано тъмносиньо палто до коленете. Мъжът заобиколи багажника и му протегна ръка.
— Блейк Антрим.
— Това е човекът, който ме намери — обади се Гари.
От колата слязоха още двама мъже, облечени в тъмни палта. Позната униформа, помисли си Малоун.
— От ЦРУ ли сте? — попита той.
— По-късно ще говорим. С вас ли е Иън Дън?
— Да.
— Доведете го.
Малоун се обърна към кафенето, но момчето не се виждаше никъде. Втурна се вътре и побърза да провери компютъра. Флашката беше изчезнала. Иън също.
Малоун огледа заведението и впи очи във вратата към кухнята. Втурна се към нея и я отвори. В малкото помещение имаше две жени, които приготвяха сандвичи.
— Излезе отзад — отвърна на въпроса му едната от тях и посочи вратата в дъното.
Малоун я бутна и се озова на тъмна и безлюдна уличка, която извиваше надясно на петнайсетина метра по-нататък.
Не се виждаше жива душа.
22
Антрим влезе в кафенето, следван от Гари.
— Избягал е! — мрачно съобщи Малоун, появил се от задната врата.
— Той наистина ни трябва! — сбърчи вежди Антрим.
— Разбирам ви, но…
— Добре ли беше Иън? — попита Гари.
Малоун не отговори.
Повечето посетители на заведението ги наблюдаваха. Антрим се обърна към изхода и им направи знак да го последват. Спря на крачка от колата с двамата агенти, пристъпи към Малоун и тихо обяви:
— Това е операция на ЦРУ.
— Която привлича доста внимание — отбеляза Малоун.
— Трябваше да спасим сина ви.
— Вие ли я ръководите?
— Вече повече от година — кимна Антрим.
— На летище „Хийтроу“ трябваше да предам Иън Дън на местната полиция — хладно го изгледа Малоун. — Но вместо това се озовах в безсъзнание в някаква къща, а синът ми беше изчезнал.
— Единственото, което мога да ви кажа, е, че възникнаха известни проблеми. Но задачата да открия Иън Дън си остава.
— Защо ви е той?
— Това е поверителна информация.
— Изобщо не ми пука. Как ме открихте?
— Благодарение на Гари. Проследихме телефона ви с надеждата, че все още е у вас.
— А как открихте Гари?