— Да речем, че едно птиче ни каза, и да спрем дотук.
— И това ли е поверителна информация?
— Нещо такова — отвърна Антрим, доловил иронията в гласа му.
Гари стоеше до баща си и слушаше.
— Какво е толкова важно? — настоя Малоун. — Какво правите тук, в Лондон?
— А вие обсъждахте ли задачите си с непознати, когато бяхте един от нас? — засече го Антрим.
Никога, въздъхна наум Малоун.
— Ние си тръгваме — обяви на глас той. — Благодаря, че намерихте сина ми. — Той се обърна към Гари и добави: — Саковете ни са вътре. Прибираме ги и отиваме да си намерим хотел.
Антрим оглеждаше бившия агент на отряд „Магелан“. Според сведенията в личното му досие Малоун би трябвало да е четирийсет и седем годишен, но изглеждаше по-млад. В гъстата му светлокестенява коса проблясваха съвсем малко сребърни нишки. Двамата бяха приблизително еднакви на ръст и дори си приличаха. Малоун изглеждаше в добра форма за човек, който е извън играта вече повече от година. Но най-интересни бяха очите му. Според досието му в Министерството на правосъдието цветът им беше светлозелен.
Дотук беше играл както трябва. Сега предстоеше финалът.
— Почакайте!
Малоун беше доволен от верността на догадките си. Блейк Антрим имаше проблеми. Той го усети в мига, в който агентът разбра, че Иън отново е изчезнал. Нещата явно не се развиваха според плановете му.
Той спря и се обърна.
— Имаме сериозен проблем — пристъпи към него Антрим. — Проблем, който засяга националната сигурност. Иън Дън притежава нещо, от което отчаяно се нуждаем, за да го разрешим.
— Компютърна флашка?
— Точно така. Видяхте ли я?
— У Иън е — кимна Малоун. — Прибра я, преди да избяга.
— Прегледахте ли съдържанието й?
— Само част от него.
— Ще ми разкажете ли?
— Не си спомням.
— Наистина ли? Какво стана с фотографската ви памет?
— А ти май си ме проверявал, а? — заряза официалностите Малоун.
— Направих си този труд, но едва след като научих, че си тук в компанията на Иън Дън, а синът ти има проблеми.
Паметта на Малоун не беше фотографска, а по-скоро насочена към детайлите. Имаше я по рождение и това му помагаше да си спомня дори най-незначителни подробности. Което понякога си беше истинско проклятие, но в повечето случаи помагаше. Той си пое дъх и сбито разказа на Антрим какво беше прочел на монитора. Не пропусна да отбележи, че единият от файловете на Фароу Къри е защитен с парола.
— Имаш ли представа къде може да е отишъл Дън? — попита Антрим.
— Познавам го едва от вчера. А поведението му не беше особено дружелюбно.
— А ти, Гари? — извърна се към момчето Антрим. — Споделил ли е нещо с теб?
— Много малко — поклати глава синът му. — Живее на улицата. Но в самолета спомена за някаква книжарница, в която от време на време преспивал. Мис Мери, съдържателката, била много мила с него.
— Каза ли ти къде е тази книжарница?
— На „Пикадили Съркъс“.
— Това може да се окаже добро начало — кимна агентът.
— Особено предвид факта, че е единственото, с което разполагаш — не се стърпя Малоун.
— По-добре ли се чувстваш от това? — изгледа го Антрим. — Казах ти, че съм в беда, признах, че имам проблем. Какво повече искаш?
— Да се обадиш в Лангли.
— А ти обаждаше ли се на Стефани Нел, когато се сблъскваше с проблеми?
Не го беше правил никога. Нито веднъж.
— И аз така си помислих — сам си отговори Антрим. — Справял си се без чужда помощ. Какво ще кажеш за една услуга? Да отскочиш до тази книжарница и да провериш дали Дън ще се появи. По всичко личи, че между вас двамата все пак се е създала някаква връзка.
— Кои бяха онези на летището? — пожела да узнае Малоун. — Фалшивите ченгета, които ме нападнаха и отвлякоха Гари?
— Работят за сенчеста групировка, наричаща себе си Ордена на Дедал. Проявяват интерес към операцията от известно време насам. Мислех си, че ги държим под контрол, но явно съм сбъркал.
— Иън беше допуснат в страната без паспорт — отбеляза Малоун.
— Това е моя работа. Уредих нещата с британските власти в момента, в който го засякохме в Щатите. На летището ви чакаха мои хора, но онези двамата ни изпревариха. Просто едно от нещата, които се объркаха.
Малоун усети, че е настъпил болното място. И изпита съчувствие към този човек, защото много добре знаеше какво е да усетиш, че въпреки всички усилия операцията ти отива по дяволите.