— Мога да ти кажа само едно — въздъхна Антрим. — Тази операция е изключително важна, а времето изтича. Трябва ни флашката.
— Същото си мислеха и онези двамата, които ме нападнаха.
— Вече ти казах. Орденът на Дедал иска онова, което искаме и ние.
— Иди и го намери! — внезапно се обади Гари.
— Защо? — изненадано го погледна Малоун. — Нас това не ни засяга. Просто си отиваме у дома.
— Какво са няколко часа повече? — сви рамене Гари. — Вече е късно вечерта, а и разполагаме с достатъчно време. Иди и го намери. Ако искаш, ще дойда с теб.
— Изключено! Майка ти ще ме убие, ако научи в какво съм те забъркал! И ще бъде права.
— Аз ще го наглеждам вместо теб — обади се Антрим.
— Изобщо не те познавам — поклати глава Малоун.
— Ами завърти телефоните и ме провери. Ще откриеш, че всичко, което ти казах, е истина. Гари може да остане с нас още няколко часа. Разполагам с достатъчно агенти, но и лично ще се грижа за него.
Малоун се колебаеше.
— Няколко часа, за да потърсиш Дън. Това е всичко, за което те моля.
— Направи го — обади се Гари.
— Но преди това ще завъртя телефоните, както предлагаш — отвърна Малоун.
— Отлично те разбирам — кимна Антрим. — И аз бих постъпил така. Но все пак не забравяй, че аз намерих сина ти.
Открито и ясно. Както очакваше. Но Малоун не беше забравил страховете на Иън.
— Ако тръгна да търся Дън, ще го правя сам — отсече той. — Не искам никой от хората ти наблизо.
— Съгласен съм.
— Наистина ли искаш да го направя? — извърна се към Гари той.
— Да — кимна синът му. — Трябва да го направиш!
Иън не хареса физиономиите на мъжете, които слязоха от колата. Прекалено служебни. Прекалено решителни. Зарадва се, като видя, че Гари се връща при баща си. Но онези фалшиви ченгета на летището го бяха стреснали достатъчно, за да реши, че е време да си плюе на петите.
Прибра флашката по две причини. Първо, защото искаше да я покаже на мис Мери. Тя беше най-умната личност, която познаваше, и му беше любопитно да чуе нейното мнение. Второ, защото имаше голяма вероятност Котън Малоун да тръгне да я търси. А ако го направеше, щеше да знае къде да отиде.
Той се отправи към „Пикадили Съркъс“.
23
Оксфорд
Катлийн беше бясна.
Беше й много трудно да понася отношението на Матюс, който се държеше с нея като с някакъв новак. Отбягваше да отговаря на въпросите й, а на всичкото отгоре най-безцеремонно й заповяда да се върне в Лондон.
Но в Джизъс Колидж беше убита жена, чието тяло тайнствено изчезна. Кой я уби? Защо? Не можеше да повярва, че други ще разследват това престъпление. Нещо решително се беше объркало.
Може би Матюс беше очаквал от нея да прояви усърдие и да му бъде благодарна, без да задава въпроси. Или просто бе човек, свикнал околните да му се подчиняват. Тя наистина се радваше, че все още е на работа. И въпреки че понякога създаваше проблеми на шефовете си, съвсем не беше човек, който можеше да провали кариерата си поради лекомислие или небрежност. Всичко това я накара да тръгне обратно към Джизъс Колидж, вместо да поеме за Лондон. Вътрешният двор беше все така безлюден и спокоен въпреки грохота на дизелови мотори, долитащ от съседните улици. Тя се насочи към каменната скамейка, зад която беше потърсила убежище от изстрелите. Мина покрай стълбището за трапезарията, наведе се и потърка с длан грапавия камък. Върху него нямаше никакви следи от кръв, въпреки че тялото на Пазан беше лежало именно тук. Вдигна поглед към покрива и към парапетите, зад които се бе скрил стрелецът. От там имаше ясна видимост и нищо не би могло да попречи на точния му изстрел.
Дъбовата врата с месинговата брава продължаваше да е заключена.
Катлийн влезе в параклиса, пое нагоре по стръмните стълби към органа и видя къде се бе крил нападателят й — близо до клавиатурата, зад тръбите между инструмента и стената. Което означаваше, че бе чакал там дълго време преди тя да се появи.
С тейзър?
Вероятно вече си даваш сметка, че беше подмамена тук.
Това бяха думите му. Следователно са знаели, че тя ще се появи в Оксфорд и ще се срещне с Пазан именно тук, в Джизъс Колидж. И са имали предостатъчно време, за да се подготвят. После застреляха Пазан, но не и нея.