Защо? Защото са искали да предадат някакво послание? Но при наличието на толкова много по-прости решения, това изглеждаше малко вероятно. И какво се бе случило с тялото на Пазан?
В крайна сметка тя реши да компенсира неподчинението си с повишена доза старание. Макар че представляваше обединение от трийсет и девет самостоятелни колежа, Оксфордският университет поддържаше централизирана администрация, която отговаряше за патрулите, обикалящи улиците, парковете и самите сгради. От студентските си години тя все още помнеше сградата, в която се помещаваше тя — в непосредствена близост до полицейското управление на Оксфорд. Служебната карта на АБТОП свърши своето и дежурните служители проявиха очевидна готовност да отговорят на въпросите й.
— Разполагате ли със списък на университетските служители? — беше първият от тях.
— Още на първия ден от назначението си всеки от тях получава бадж и служебна карта — усмихна се младата жена на гишето. — И са длъжни да ги носят по време на дежурствата си.
В това имаше логика.
— А фигурира ли сред тях служителка на Линкълн Колидж на име Ева Пазан?
Жената набра името на клавиатурата, а после се втренчи в монитора.
— Не виждам такова име — отвърна тя.
— Опитайте поотделно, на Ева, а след това на Пазан…
Пауза, после служителката поклати глава.
— Няма.
— В други колежи?
Ново почукване по клавиатурата. Нищо. Защо ли не беше изненадана?
Обърна се и напусна административната сграда.
Може би Пазан просто я беше излъгала. Но защо? Специално беше подчертала, че преподава история в „Линкълн“, а е завършила Ексетър Колидж. И че я изпраща Матюс. Което беше потвърдено от шефа на шпионите.
А после я застреляха. Дали бе умряла? Или просто си бе тръгнала? Което обясняваше липсата на следи от кръв. А сега се оказа, че жена с това име изобщо не съществува.
Развоят на събитията изобщо не й харесваше. Само няколко часа по-рано я бяха изпратили в Инс ъф Корт, и то точно когато и Блейк Антрим се намираше там. Всичко беше координирано прецизно. Което не беше чак толкова изненадващо. В края на краищата си имаше работа със Сикрет Интелиджънс Сървис.
В Мидъл Хол си беше представяла, че е кон или топ на шахматната дъска. Но сега се чувстваше като обикновена пешка. Което я правеше подозрителна.
Към всичко.
Малоун слушаше Стефани Нел.
Бе й се обадил преди двайсетина минути с молба да му достави сведенията, от които се нуждаеше. А тя му звънна преди малко.
— Антрим е служител на ЦРУ, в Отдела за специални контраоперации. Там обикновено се занимават с неща извън правилника — тайни операции, оправдавани със застрашена национална сигурност. Той служи там от двайсет години и действително е един от ръководителите на операцията, която се провежда при вас под името „Измамата на краля“, но Лангли отказа да ме запознае с подробности.
— Какво стана с обещанието за тясно сътрудничество, дадено след Единайсети септември?
— Бе забравено още на дванайсети.
Което му беше известно.
— Някакви проблеми с Антрим?
— Нямах достатъчно време за подобна проверка, но моят източник щеше да ме предупреди, ако ставаше въпрос за непредсказуем играч. По всяка вероятност той е типичен агент от кариерата.
Всичко съвпадаше. Контраоперациите изискваха търпение, а не героизъм. А самият Антрим приличаше на човек, който е по-скоро колеблив, отколкото решителен самотен рейнджър.
— Наред ли е всичко при теб? — попита Стефани.
— Вече да. Но доскоро бях на ръба.
Той я запозна с подробностите и добави:
— Трябваше да летя с икономична класа.
— Знаеш, че винаги можеш да си тръгнеш.
— Така е — кимна той. — Но преди двамата с Гари да си легнем, мисля да направя един последен опит с Иън Дън.
Защото искаше да разбере защо момчето избяга и защо отнесе и флашката със себе си.
— На твое място не бих се задълбавала толкова — предупреди го Стефани.
— Нямам такива намерения. Но записаното на онази флашка пробуди любопитството ми. Какво ли са намислили всички тук?
— Никой не знае. Но щях да се прибера у дома и да ги оставя да се оправят сами.