Добър съвет.
Напуснаха кафенето и потеглиха към някаква къща отвъд Портман Скуеър. Малоун познаваше тази част на Лондон, близо до оживената Оксфорд стрийт. Винаги беше отсядал в хотел „Чърчил“ в западния край на площада. Гари, Антрим и двамата агенти влязоха в къщата, а той остана отвън, за да довърши разговора си.
— Тук става късно. Не можем да заминем преди утре сутринта. Освен това съм задължен на Антрим, защото откри Гари.
— Съжалявам за бъркотията — въздъхна Стефани. — Мислех, че става въпрос за елементарна услуга.
— Вината не е твоя. По-скоро аз си търся белята както винаги.
С това разговорът приключи.
Входната врата се отвори и Гари тръгна по тротоара към него.
— Какво мислиш да правиш? — попита той.
— Ще отскоча да потърся Иън. Антрим действително е агент на ЦРУ. Ще бъдеш в безопасност с него.
— Изглежда свестен. Предложи ми да видя част от нещата, по които работи.
— Няма да се бавя. Час-два, не повече. После ще си потърсим хотел, а сутринта потегляме.
Наистина мислеше това, което сподели със Стефани. Фароу Къри беше попаднал на нещо необикновено — особено предвид факта, че ставаше въпрос за контраразузнавателна операция на територията на най-близкия съюзник на Съединените щати.
— Нали знаеш защо исках да прекарам с теб Деня на благодарността?
— Мама ми каза за истинския ми… Искам да кажа, за родния ми баща.
— Всичко е наред, синко. Знам, че ти е трудно.
— Но тя отказа да ми каже кой е той. Аз обаче искам да знам. Наистина ли и на теб никога не ти е казала нищо?
— Допреди няколко месеца изобщо не подозирах за подобно нещо — въздъхна Малоун. — И на мен не спомена име. Ако беше, щях да ти кажа.
Изобщо не се опитваше да злепостави Пам, но нямаше как да сподели само половината от една толкова необикновена история.
— Като си тръгнем от тук, искам да ми разкажеш всичко, което се е случило преди раждането ми. Всичко, чуваш ли?
Това едва ли беше любимата му тема. Кой обича да говори за грешките си? Но Пам го беше лишила от избор.
— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш — кимна той.
— Бих искал и мама да направи същото — мрачно добави Гари.
— Не я съди прекалено строго. Сигурен съм, че тя вече съжалява.
От двете страни на улицата бяха паркирани коли. Откъм оживения булевард на трийсетина метра по-нататък долиташе монотонният грохот на трафика.
— Мислиш ли, че Иън е в беда? — попита Гари.
В гласа му имаше загриженост, която Малоун напълно споделяше.
— Страхувам се, че е така — отвърна той.
24
Антрим беше доволен. Успя да се свърже с Малоун и да го убеди да потърси Иън Дън, а артистичните му качества се оказаха достатъчни за внушението, че цялата операция е под заплаха. Всъщност това не беше чак толкова трудно, защото наистина беше така. При нормални обстоятелства никога не би споделил проблемите си с непознат човек. Но му трябваше малко допълнително време.
Защото беше извършил тези маневри по привличането на Малоун в Лондон единствено заради Гари.
— Ти ме излъга! — извика той.
Седнала зад бюрото си на 12-ия етаж на офис сградата в центъра на Атланта, Пам Малоун спокойно издържа погледа му. Два дни по-рано се бяха срещнали случайно в някакъв мол. Не се бяха виждали и разговаряли цели шестнайсет години. По онова време той беше оперативен агент на ЦРУ във Висбаден, Германия, а съпругът на Пам — дипломиран юрист, с чин старши лейтенант, служеше в контингента на Съединените щати в НАТО. Двамата се запознаха, имаха една кратка връзка, а после тя просто я прекрати.
— Никога не лъжа — отвърна тя. — Просто не казвам цялата истина.
— Това дете е мое!
Той го разбра в мига, в който зърна Гари Малоун. Момчето му беше одрало кожата. Сякаш виждаше себе си на младини.
— Има моите сиви очи — добави той.
— Очите на бившия ми съпруг също са сиви.
— Пак лъжеш! Аз добре помня името на бившия ти съпруг. След като бяхме заедно, го чувам много често. Действително е бил отличен агент. Вчера обаче си направих труда да изтегля досието му и мога да твърдя, че очите му са зелени. Докато твоите са сини.
— Нещо си се объркал.