Но неочакваната поява на Иън Дън промени нещата. Контактът тук, в Лондон, се оказа далеч по-добро решение. После направи необходимото: заповяда Дън да бъде прехвърлен от Флорида в Джорджия и информира Лангли, че Котън Малоун се намира в Атланта, но всеки момент ще отлети за Европа. Защо да не поискат услуга от сродна агенция? Бившият агент от отряд „Магелан“ помага на ЦРУ по съвсем елементарен начин — като поеме ролята на бавачка. Така ще бъдем сигурни, че прехвърлянето на Дън ще стане по най-безопасния начин.
И нещата се получиха. Благодарение на всеобщата тревога, предизвикана от намеренията на шотландското правителство.
След като спаси Гари, той получи възможност да го наблюдава на воля. Леко сплесканият нос, издължената брадичка, гъстите вежди и най-вече сивите очи. Най-после момчето беше изцяло негово. Пам Малоун не се виждаше никъде наблизо, а Котън Малоун очевидно беше сляп за приликата. Пред онова кафене беше подхвърлил, че няма никакви намерения да се свързва с бившата си съпруга. Сега не му оставаше нищо друго, освен да не позволи на Гари да се обади в Джорджия. Което щеше да стане лесно.
Следващите няколко часа бяха от решаващо значение. Напомни си да действа внимателно. Не би трябвало да има проблеми.
Все пак беше професионалист.
25
11:02 ч. вечерта
Малоун винаги беше харесвал пулсиращия ритъм на „Пикадили Съркъс“. Стремителен, жив и необуздан, предизвикващ неизбежни сравнения с Таймс Скуеър. С една съществена разлика — това шумно и оживено място беше възникнало векове преди американския си аналог. На кръглия площад с емблематичната за Лондон статуя на Ерос се събираха пет централни улици. На няколко пресечки от него се издигаше дворецът „Сейнт Джеймс“ — една от последните резиденции на династията на Тюдорите. Всичко, което съвсем скоро беше прочел за Катрин Пар и Елизабет I, беше успяло да го настрои на вълната на Тюдорите, които бяха управлявали страната от 1485 до 1603 г. По принцип беше чел доста книги за тях, а когато усети, че много хора проявяват интерес към тази част от историята на Англия, не се поколеба да създаде специален раздел за династията на Тюдорите в своята книжарница в Копенхаген. Но сега за пръв път в живота си беше попаднал на нещо, за което не се споменаваше в никоя от тези книги.
На една тайна.
Достатъчно важна, за да привлече вниманието на ЦРУ.
Той се промъкваше между колите, които задръстваха пресечките, потъвайки все по-дълбоко в района за забавления, който започваше веднага след Пикадили. В кината, театрите, ресторантите и кръчмите, разположени в старинните каменни сгради, кипеше петъчно оживление. Древните фронтони и витрините с полупрозрачни стъкла го връщаха в една по-стара епоха. Но това не пречеше на целеустремеността, с която си пробиваше път към адреса, който беше открил в айфона си.
Книжарницата със сполучливото според него име „Всякакви стари книги“ заемаше площ горе-долу колкото неговата в каменна сграда от началото на миналия век, притисната между един типичен лондонски пъб от едната страна и галантериен магазин от другата. Входната врата от масивен бук беше частично остъклена, с поизтрита месингова топка на бравата. Вътрешното разположение също приличаше на неговото — успоредни редици дървени лавици, високи чак до тавана и претъпкани с употребявани книги. Типичната миризма на прах, стара хартия и дърво също напомняше за книжарницата му в Копенхаген. Веднага забеляза и опитите за внасяне на някакъв ред в хаоса — в този случай под формата на прикрепени към лавиците табели, предлагащи информация за съответните раздели. Организацията бе нещо, към което се стремяха всички преуспели собственици на книжарници.
Жената зад щанда беше дребна и слаба, с късо подстригана посребрена коса. Бръчиците по финото й лице бяха почти невидими, като някаква тънка мрежа на възрастта. Говореше тихо, с приятен глас и приветлива усмивка. При това съвсем истинска. Работеше внимателно с касата, прибираше пари, връщаше ресто и благодареше на клиентите.
— Вие ли сте мис Мери? — попита Малоун, търпеливо изчакал да му дойде редът.
— Така ме наричат — кимна жената.
— А това е вашият магазин?
— Да, притежавам го от доста време.
Малоун обърна внимание на купчината книги, която явно беше закупила току-що. И той правеше същото всеки ден. „Купуваш за пенита, продаваш за евро.“ Надяваше се, че двамата му служители в Копенхаген проявяват достатъчно грижи за бизнеса. На другия ден трябваше да бъде обратно на работа.