— Държите отворено до късно — отбеляза той.
— Петък и събота вечер имам доста клиенти. Хората ходят на театър или на концерт, а после искат да вечерят или да пийнат нещо. Много отдавна разбрах, че обичат да купуват и книги.
— Аз също имам книжарница, но в Копенхаген.
— Значи се казвате Котън Малоун — сърдечно му се усмихна тя.
Гари гледаше как Антрим разпределя задачите на подчинените си агенти. Никога досега не беше срещал човек, който работи за ЦРУ. Познаваше ги само от филмите и книгите. Но да контактува лично с някой от тях? Това със сигурност беше рядък шанс. Баща му се оказа бивш агент на Министерството на правосъдието, но той съвсем наскоро разбра какво означава това.
— Ценим помощта на баща ти — подхвърли Антрим. — Дойде точно навреме.
— Какво става тук? — любопитно попита Гари.
— Издирваме някои изключително ценни неща. Занимаваме се с това вече цяла година.
Преди малко се бяха прехвърлили в някакъв склад на брега на Темза, който Антрим нарече команден център. В момента се намираха в малък офис с оскъдно обзавеждане, който се намираше непосредствено до вратата. Тесен правоъгълник с прозорче, което гледаше към вътрешността на склада.
— Какво има там? — попита Гари.
— Разни неща, които сме събрали — отвърна Антрим. — Късчета от един огромен пъзел.
— Звучи страхотно! — усмихна се момчето.
— Искаш ли да им хвърлиш едно око?
— Разбирам, че Иън е вече тук — усмихна се Малоун.
— Той ме предупреди, че ще дойдете. Описа ви абсолютно точно.
— Трябва да го намеря, и то бързо.
— Много хора започнаха да го търсят след смъртта на онзи мъж в метрото.
— И това ли ви каза?
— Да — кимна тя. — С него доста се сближихме, след като един ден дойде в книжарницата.
— И се оказа, че може да чете…
— Абсолютно — усмихна се тя. — Прояви огромен интерес към толкова много книги, струпани на едно място. А аз го насърчих.
Малоун не се остави да бъде заблуден.
— Вероятно за да го накарате да спи тук вместо на улицата, нали? — подхвърли той.
— Не знам дали Иън отгатна истинските ми мотиви, защото не каза нищо, когато му предложих да стане нещо като нощен пазач, за да наглежда книгите ми.
Малоун веднага хареса мис Мери — практична жена с добро сърце.
— Нямах щастието да имам свои деца и вече е късно да мисля за това — добави тя. — Затова приех появата на Иън като божи дар. Прекарваме много време заедно.
— В момента има неприятности.
— Знам. Но е извадил късмет.
— Как така? — любопитно я погледна той.
Жената спокойно издържа на погледа му и отсече:
— Защото за втори път в краткия си живот е открил човек, на когото може да вярва.
— Дори не знаех, че сме станали приятели — сви рамене Малоун. — Фактически отношенията помежду ни не бяха съвсем гладки.
— Но веднага сте разбрали, че той е прибрал флашката с надеждата, че ще тръгнете да я търсите. Това е неговият начин да покаже, че държи на приятелството ви. А сега виждам, че е направил добър избор. Вие наистина приличате на човек, на когото може да се вярва.
— Аз съм просто човек, който не може да откаже, когато му поискат услуга.
— От него разбрах, че сте били таен агент.
— Само един скромен слуга на американското правителство — ухили се той. — Но в момента продавам книги, също като вас.
Изречени на глас, тези думи му харесаха.
— Той и това ми каза. Защото, както вече споменах, вие сте човекът, успял да спечели доверието му.
— Наистина ли го търсят и други хора?
— Преди месец в района се появиха някакви мъже и започнаха да разпитват за него из околните магазини. Част от съдържателите знаеха за Иън и ги насочиха към мен. Но аз ги излъгах, че отдавна не съм го виждала. За нещастие, Иън изчезна само седмица по-късно и не се върна повече. До днес. През цялото време се молех да е добре.
— Вече споменах, че е в беда. Въпросните мъже го търсят, защото се интересуват от нещо, което той притежава.
— Флашката.
Той веднага долови особената нотка в гласа й.
— Прочели сте записаното върху нея, нали?