Тя отново паркира до външната стена и влезе в Инс ъф Корт през неохраняемия портал за автомобили. Кингс Бенч Уок бе мокра и абсолютно безлюдна в късния нощен час.
Понякога Катлийн съжаляваше, че така и не се зае да практикува право. Когато избра АБТОП, баща й и дядовците й вече бяха покойници. Почти не помнеше баща си, който беше починал рано, но майка й пазеше спомените за него живи. Благодарение на този факт тя в крайна сметка реши, че и нейната кариера ще бъде свързана с правото.
Завръщането в Инс ъф Корт и пътуването до Оксфорд пробудиха забравени чувства в душата й. На трийсет и шест не би трябвало да има проблеми с пренастройката, която би й помогнала да кандидатства за работа в адвокатурата. Това нямаше да е лесно, разбира се. Но съвсем скоро можеше да се окаже единственият й избор. По всичко личеше, че е кариерата й в АБТОП беше свършено, а краткият й сблъсък с разузнаването вероятно щеше да приключи всеки момент.
В живота й цареше пълна бъркотия. Но време за самосъжаление нямаше.
Тя знаеше, че на следващия ден, в събота, тук щеше да гъмжи от народ. Хората щяха да се разхождат между сградите на Инс ъф Корт, а мнозина от тях щяха да посетят прочутата Темпъл Чърч. Въпреки че от оригиналната древна постройка не беше останало почти нищо. Още преди векове адвокатите протестанти, обзети от огромното желание да заличат всички католически символи, бяха боядисали вътрешността с бяла боя, а изящната колонада се беше сдобила с дебел слой мазилка. Един пуритански акт, който беше унищожил цялата красота на древния храм. Голяма част от онова, което виждаха днешните посетители, беше резултат от мащабната реставрация в средата на XX в., непосредствено след нацистките бомбардировки по време на Втората световна война.
В този късен час църквата беше затворена и заключена. Наближаваше полунощ. Но прозорците на съседната сграда все още светеха. Там живееше уредникът, който отговаряше за двата храма.
Без да се колебае нито за миг, Катлийн пристъпи към вратата и почука. Отвори й тъмнокос мъж над четирийсет. Разчела правилно объркването в очите му, тя показа служебната си карта от АБТОП и попита:
— В колко часа затваряте църквата?
— Идвате посред нощ, за да задавате такива въпроси?
— Не би трябвало да се учудвате предвид случилото се неотдавна тук — реши да блъфира тя.
И веднага видя, че номерът мина.
— Различно — отговори на въпроса уредникът. — Обикновено към четири следобед, а понякога и доста по-рано — още около един. Зависи дали имаме служба или друго планирано мероприятие.
— Както по време на последните събития?
— Да — кимна той. — Затворихме в четири според уговорката.
— И никой не влезе в храма след този час?
Мъжът й хвърли любопитен поглед.
— Лично заключих портала.
— А кога го отключихте отново?
— Имате предвид специалното събитие?
— Точно това имам предвид. По план ли мина всичко?
Той кимна.
— Порталът беше отворен в шест следобед и затворен в десет. През този отрязък от време в храма нямаше никакви наши служители. Такава беше уговорката.
Импровизирай. Мисли. Не изпускай шанса.
— Имаме известни, как да кажа… вътрешни проблеми. Вие нямате нищо общо с тях. Опитваме се да възстановим хода на определени събития.
— Господи! Предупредиха ме, че всичко трябва да бъде точно!
— Кой ви предупреди? Шефът ви?
— Не. Самият ковчежник.
Инс ъф Корт се управляваше от високопоставени членове на адвокатската колегия, обикновено съдии. Високопоставен член бе и ковчежникът.
— На Мидъл или на Инър Темпъл? — попита тя.
Църквата се издигаше точно на границата между земите на двете сгради на Инс ъф Корт, чиито представители се грижеха за поддръжката й. Пейките в южната част бяха грижа на Инър Темпъл, а тези в северната — на Мидъл Темпъл.
— Инър Темпъл. Ковчежникът беше много настоятелен. Мъжът с него — също.
— Точно затова съм тук — кимна Катлийн. — Кой беше този човек?
— Един достолепен възрастен джентълмен с бастун. Сър Томас Матюс.
Малоун остави книгата на плота. В книжарницата се появиха клиенти, които се пръснаха между лавиците.