Съмняваше се, че в живота на момчето има място за двама бащи. Със сигурност щеше да се чувства странно. Но този въпрос вече не стоеше на дневен ред. Защото това беше неговото момче. Във вените му не течеше нито капка кръв от Котън Малоун.
Един баща бе напълно достатъчен. Истинският.
Решението беше взето. Операция „Измамата на краля“ щеше да приключи. Той щеше да получи пет милиона паунда от Ордена на Дедал.
Но му трябваше и още нещо. Смъртта на Котън Малоун.
29
Малоун се стрелна към вратата, после изведнъж се закова в горния край на стълбището. Подобно на къщата му в Копенхаген, и тук стълбите се извиваха надясно, но площадките бяха с една по-малко. Иън беше зад него.
— Стой тук! — шепнешком му заповяда Малоун.
— Мога да се грижа за себе си.
— Сигурен съм, че можеш. Но мис Мери може би е в опасност, а аз не мога да ви покривам и двамата.
— Окей — моментално схвана момчето. — Иди да й помогнеш.
Малоун насочи показалец в гърдите му.
— Искам те тук, ясно?
От двете страни на стълбището имаше дървен парапет. Малоун се хвана за тях, повдигна се и се хлъзна към първата площадка. По същия начин преодоля и втората, след което спря и напрегна поглед към вътрешността на магазина, от който го деляха последните стъпала. Те бяха петнайсет на брой, а всяко от тях можеше да издаде присъствието му с типичното за дървото скърцане.
Преди да вземе решение обаче, той зърна някаква сянка между лавиците на книжарницата. А след нея и мъж, който тръгна към стълбището.
Малоун бързо се оттегли назад, спря на втория етаж и надникна през парапета. Единият от мъжете от улицата крачеше право към него. Изчака го да стигне до средата на стъпалата, после отново използва парапета. Вдигна се на ръце, залюля се и заби подметките си в лицето му.
После пусна парапета и затрополи надолу по масивните букови стъпала след непознатия, който се търкаляше пред него. Там той направи опит да се изправи, но юмрукът на Малоун отново го запрати на пода. Последва бързо претърсване, в резултат на което пръстите му стиснаха ръкохватката на 9-милиметров автоматичен пистолет.
Пое предпазливо напред. Три редици с книги го деляха от щанда.
— Насам — обади се мъжки глас. — Чакаме те.
Малоун отмести поглед към входната врата, която беше затворена. Зад стъклото се мяркаха неясните фигури на минувачите. Един от тях спря, натисна бравата, после си тръгна.
Малоун стисна пистолета и предпазливо тръгна напред. Стигна до третия ред лавици и надникна.
Вторият мъж беше хванал мис Мери отзад и бе опрял дулото на оръжието си в слепоочието й.
— Бавно и внимателно! — предупреди го той.
Малоун насочи пистолета си към него.
— Какво искате?
— Флашката.
Кой е този тип? И как го беше открил чак тук?
— Флашката не е у мен — спокойно обяви той, продължавайки да държи непознатия на мушка. Беше готов да гръмне негодника при първата появила се възможност.
— Тя е у момчето — заяви мъжът. — Къде е то?
— Откъде знаеш, че е у него?
— Искам я и толкова.
— Дай му я — неочаквано се обади мис Мери.
В гласа й нямаше страх.
— У теб ли е? — учудено попита Малоун.
— В металната кутия под щанда.
Това беше новина за него. Но в очите на жената видя увереност, която го успокои. Беше ясно, че тя иска той да го направи.
Промъкна се към щанда. Мъжът и жертвата му стояха в далечния му край, от външната страна. Малоун мина зад щанда, наведе се и напипа металния контейнер. Отвори капака с лявата ръка, докато дясната с пистолета продължаваше да държи мъжа на мушка. В кутията имаше банкноти и монети, между които беше сгушена и компютърна флашка със същата форма и размери като онази, която вече познаваше.
Той я извади.
— Хвърли ми я! — заповяда мъжът.
Малоун се подчини.
Иън се спусна от горния етаж по начина, по който го беше направил Малоун — с крака във въздуха и ръце, вкопчени в парапета. Стигна до долния край на стълбите и успя да зърне някакъв мъж, опрял пистолет в слепоочието на мис Мери.