Катлийн отново насочи вниманието си към книжарницата. Точно навреме, за да зърне как мъжът изскача от входа и се смесва с тълпата. Тя се надигна и се прицели.
Но нямаше как да стреля, защото на тротоара имаше твърде много хора.
Малоун се спусна надолу по стълбите.
— Иън! Мис Мери!
Шумът от улицата нахлуваше през счупеното стъкло на входната врата.
— Тук сме! — обади се мис Мери.
Той се втурна към щанда и с облекчение установи, че и двамата са живи и здрави. После забеляза новото лице на три метра от тях. Жена. Над трийсет, с къса кестенява коса, слаба и привлекателна, облечена в бежово палто. В дясната си ръка държеше пистолет, насочен във вратата.
— Коя си ти, по дяволите? — попита той.
— Катлийн Ричардс, агент от АБТОП. Тук съм по служба.
Като агент на Министерството на правосъдието му се беше случвало да работи с Агенцията за борба с тежката организирана престъпност.
— Защо си тук?
— Надявам се вие да отговорите на същия въпрос, господин Малоун.
Трета част
30
Гари все още беше смаян от разкритията на Блейк Антрим. Съмненията, които го измъчваха, откакто чу истината от устата на майка си, бяха заменени от някакво особено напрежение. Реалността го беше връхлетяла неочаквано, без да му даде време за подготовка.
Двамата с Антрим се върнаха в офиса.
— Искаш ли да се подложим на ДНК тест? — попита Антрим.
— Мисля, че да.
— Само така ще получим твърд отговор.
Антрим извади вакуумиран найлонов плик, в който имаше два стерилни тампона в две шишенца. Разкъса плика, измъкна единия от тях и го пъхна в устата си, след което го върна обрано.
— Отвори — кратко заповяда той.
Гари покорно отвори уста и му позволи да повтори операцията.
— Утре ще имаме резултат.
— Утре няма да сме тук — поклати глава момчето.
Което му напомни, че предстои още една притеснителна стъпка — да съобщи на баща си. Или на Котън Малоун. Беше му все едно как ще го нарича оттук нататък. Внезапно осъзна, че появата на истинския му баща повдига въпроса какво ще стане с човека, който го беше гледал цял живот.
В офиса влезе непознат мъж. Антрим му подаде плика с пробите и продиктува адреса, на който трябваше да бъдат занесени. Мъжът кимна и излезе.
— Все още нямаме новини от баща ти — обади се Антрим. — Да се надяваме, че е намерил Иън Дън.
— Какво е откраднал Иън?
— Загиналият в метрото Фароу Къри беше мой служител. Той дешифрира книгата, която ти показах оттатък. За съжаление, беше качил резултатите от работата си на външно устройство, което според нас е попаднало в ръцете на Иън. Сега просто трябва да си го приберем обратно.
— Какво пише в тази книга? — попита Гари.
— Не знам — сви рамене Антрим. — В деня на смъртта си Къри се обади с новината, че е успял да разбие шифъра. Поиска среща с някой от хората ми на „Пикадили Съркъс“, но той се появил там точно в момента, в който Къри паднал на релсите. Успял да види как Иън измъква флашката от джоба му, но после го изгубил в тълпата.
— Как се запозна с майка ми?
Този въпрос продължаваше да го измъчва.
— Вече ти казах. Стана по времето, когато тя и баща ти живееха в Германия, аз също. Не беше щастлива, защото баща ти й изневеряваше. Беше засегната и гневна. Един ден я срещнах на пазара във Висбаден. Заговорихме се. Това доведе до нови срещи и разговори, а после и до други неща.
— Ти беше ли женен?
— Никога не съм се женил — поклати глава Антрим.
— Но тя е била.
— Знам. Не постъпих добре. Но тогава бях много млад, тя също. На млади години човек върши неща, за които после съжалява. Убеден съм, че и тя се чувства по същия начин.
— Да, спомена нещо подобно — кимна Гари.
— Майка ти беше самотна, Гари. Чувстваше се предадена. Нямам представа какво се беше случило между нея и… баща ти. Единственото ми желание беше да я накарам да се почувства по-добре. Поне за малко.
— Не ми изглежда много правилно.
— Разбирам те. Но постави се на моето място. Връзката й с мен беше начин да се справи с болката, която изпитваше. Правилно ли беше? Не, разбира се. Но се случи и резултатът си ти. Как може тогава да е лошо?