— Оставете на мен да се разправям с полицията — подхвърли Ричардс, обръщайки се към Малоун.
— С удоволствие, защото ние си тръгваме.
— Ще ви помоля да не го правите, господин Малоун. Трябва да поговоря с вас. Изчакайте да се оправя с полицията. Ще ви отнема само няколко минути.
След кратък размисъл той кимна. Защо не? Освен това имаше въпроси към нея.
— Качете се горе в апартамента — предложи мис Мери. — Изчакайте там, докато си тръгнат. Аз ще помогна на младата дама да се оправи. Ще кажа, че е имало опит за грабеж, но нейната намеса е прогонила крадците.
Той нямаше нищо против.
— Добре. Ние с Иън ще бъдем горе.
Катлийн успя да направи бърза оценка на Котън Малоун. Напрегнат, фокусиран, смел. Конфронтира се с нея спокойно, без никакво колебание.
Тя нямаше друг избор, освен да стреля по нападателя. Той отвърна на огъня и това я принуди да помисли за невинните хора наоколо. Но непознатият или беше най-слабият стрелец на света, или нарочно се беше целил високо, за да предпази минувачите. Онова, което беше научила през последните няколко часа, я караше да си мисли, че по-скоро е второто. И само усили объркването й.
Воят на сирените стана оглушителен. Миг по-късно пред магазина заковаха две патрулни коли с включени аварийни светлини. От тях изскочиха четирима униформени полицаи, които бързо се насочиха към магазина. Тя вече беше извадила служебните си документи от АБТОП, но водещото ченге не им обърна никакво внимание.
— Предайте оръжието си — заповяда той.
Правилно ли беше чула?!
— Защо?
— Някакъв мъж с пистолет се опита да ограби книжарницата — намеси се по-възрастната жена. — А тази дама му попречи.
Двама полицаи останаха да охраняват вратата, а другите двама не изглеждаха впечатлени от показанията на собственичката.
— Оръжието! — повтори първият.
Катлийн му го подаде.
— Арестувай я!
Другият полицай хвана ръцете й и се опита да ги извие назад. Катлийн се завъртя, блокира хватката и заби коляно в слабините му. Онзи изпъшка и се преви на две. А тя се обърна към другия, готова да се разправи и с него.
— Лягай долу! — заповяда ченгето и насочи пистолета в гърдите й.
Тя не помръдна.
— Защо правите това?
— Долу!
Останалите двама униформени напуснаха позицията си до вратата и се изправиха от двете й страни. Тя за миг се поколеба, но после отстъпи. Шансовете й срещу трима въоръжени мъже бяха равни на нула.
— Вдигни ръце и лягай на пода!
Катлийн се подчини. Ръцете й отново бяха извити назад и блокирани с пластмасови белезници, които болезнено се впиха в кожата й.
Изправиха я на крака и я поведоха навън.
Малоун се завъртя и закова очи в лицето на Иън.
— Къде е флашката?
— Не се хвана на номерата на мис Мери, нали? — усмихна се момчето.
Тя наистина прояви прекалено старание да го насочи към металната кутия. А и цветът на флашката вътре беше друг.
Иън бръкна в джоба си, извади флашката и му я подхвърли.
— Мис Мери е адски умна, нали? — гордо подхвърли той.
Такава беше. Освен това и смела. Не е лесно да разиграеш такъв блъф с опрян в главата пистолет.
— Мисля, че онези хора доста ще се ядосат, когато разберат измамата — добави Иън.
— О, със сигурност. Ще се погрижиш ли за мис Мери?
— Можеш да разчиташ на мен.
Малоун гледаше флашката, припомняйки си записаното в нея. Явно щеше да се окаже, че джакпотът се крие в последния, защитен с парола файл.
— Защо избяга от кафенето? — обърна се към Иън той.
Вече беше задал този въпрос, но не бе получил отговор.
— Защото не обичам непознатите — отвърна момчето. — Особено онези, които приличат на ченгета.
— Аз също съм непознат.
— Ти си различен.
— Какво те уплаши в онази кола, след като открадна флашката?
Лицето на Иън се сбърчи в напрегнат размисъл.
— Кой казва, че съм се уплашил?
— Ти.
— Онези двамата щяха да ме убият. Видях го изписано върху лицето на по-стария, преди да го напръскам със спрея. Щеше да прибере флашката и да ме убие. Никога не се бях сблъсквал с подобно нещо. — Момчето замълча, после с въздишка добави: — Прав си. Наистина бях уплашен.