Малоун си даде сметка какво му струва това признание. Особено след като беше обявил, че не вярва на никого и на нищо.
— Затова избягах от кафенето. Видях същото изражение в очите на онези с палтата. И то никак не ми хареса. За пръв в живота си усетих какво е някой да те иска мъртъв.
— Това ли беше причината да заминеш за Съединените щати?
— Един ден попаднах на онзи мъж, който ми предложи пътуване до Щатите като най-доброто място за мен. Знаех, че работата не е чиста. Но там щеше да ми бъде по-добре, отколкото тук. Просто исках да се махна.
На долния етаж цареше тишина.
Малоун измъкна телефона си и набра предварително вкарания номер.
— Държа Иън и флашката — докладва на Антрим той. — Но възникна един проблем…
Разказа му за инцидента преди малко, включително и за появата на агент на АБТОП, чието име не му беше известно.
— Не ми харесва намесата на властите — процеди Антрим. — Можеш ли да се измъкнеш?
— Мисля по въпроса. Как е Гари?
— Справя се добре. Тук всичко е спокойно.
— А къде е това тук?
— Говорим по открита линия. Звънни ми, когато си готов да тръгнеш, и аз ще ти кажа къде ще се срещнем. И побързай, Малоун.
— Ще се постарая.
Той изключи и се запита какво става долу. После отиде до прозореца и надникна навън.
Изведоха окованата с белезници Катлийн и спряха минувачите, за да я преведат до чакащите полицейски коли. Тя се намръщи на начина, по който я гледаха. Очевидно се питаха коя е и какво е извършила. Какъв смисъл имаше да я арестуват? И да я унижават? Тя беше агент на АБТОП и не беше извършила никакво нарушение.
Прекосиха платното и се насочиха към една от патрулките с отворена задна врата. Напъхаха я вътре и затръшнаха вратата. Уличният шум се стопи. Хората продължаваха да сноват наоколо. През затъмненото стъкло се виждаше книжарницата, пред която стоеше собственичката. Никой от четиримата полицаи не си направи труда да разговаря с нея. Това правеше нещата още по-подозрителни.
Какво ставаше?
Малоун видя как поведоха Ричардс към една от полицейските коли. Ръцете й бяха на гърба, оковани с белезници.
— Защо я прибраха? — попита Иън.
— Може би изобщо не е агент на АБТОП.
— Истинска е — поклати глава момчето.
Малоун беше на същото мнение. Всичко около тази жена беше реално.
Трафикът по тясната улица се възобнови с пълна сила. Колите се движеха плътно една след друга. Патрулките бяха спрели до отсрещния тротоар с включени сигнални светлини. Как трябваше да действа той оттук нататък? Очевидно разговорът с нея нямаше да се състои. Дали не трябваше да предаде флашката на Антрим, а после да си тръгнат за дома?
Нещо не беше наред. Как онези мъже бяха разбрали, че трябва да дойдат именно в тази книжарница? И откъде знаеше името му агентката на АБТОП?
Освен това въпросът за сигурността на Иън продължаваше да стои открит.
На улицата спря черен седан, от който слезе възрастен мъж с посребрена коса, облечен в костюм с жилетка. Подпирайки се на бастуна си, той прекоси платното към полицейските автомобили, заобиколи онзи, в който бяха напъхали жената, а после отвори вратата и се настани до нея.
Иън се взираше във възрастния мъж така, сякаш не можеше да повярва на очите си. Никога нямаше да забрави това лице.
— Този беше в колата на Оксфорд стрийт и искаше флашката — прошепна той. — Именно той заповяда на другия да ме убие! Сигурен съм, че беше той!
32
Катлийн би трябвало да се досети.
Сър Томас Матюс.
Той се настани на седалката до нея.
— Никога ли няма да поумнееш? — процеди той, забравил всякакви любезности. — Как може да стреляш в магазин?! Не помисли ли, че ще пострадат невинни хора?
— Но не пострадаха, нали? — рязко отвърна тя. — Това не ви ли се струва странно?
— За какво намекваш?
— Вие ми кажете!
— Вече разбирам защо твоите началници ме предупредиха да не те забърквам в тази работа. Не си струва, казаха те.
— Онзи мъж беше въоръжен. А в магазина имаше жена и дете. Постъпих така, както трябва.
— А къде са Малоун и Иън Дън?
— Нима полицията не ги е открила?
На лицето на Матюс се появи усмивка. Мрачна и раздразнителна.
— Все си мислех, че на даден етап ще започнеш да си извличаш поука от грешките.