Всъщност тя вече го правеше.
— Къде е Ева Пазан?
— Предполагам, че е мъртва — сви рамене Матюс. — Самата ти докладва за инцидента.
— И двамата знаем, че не е така. Тази жена не съществува. Не и в Оксфорд.
Матюс седеше с изправен гръб, положил длани върху глобуса от слонова кост на бастуна си. Гледаше право пред себе си.
— Подценил съм те — обяви след дълга пауза той.
— Това означава ли, че не съм толкова тъпа, колкото очаквахте?
Той извърна глава и закова очи в нейните.
— Означава точно онова, което казах — подценил съм те.
— Какво всъщност вършите?
— Защитавам тази държава. В момента тя е изправена пред сериозна заплаха, последиците от която ще бъдат изключително тежки. Всъщност тази история е доста забележителна. Не съм вярвал, че нещо, случило се преди петстотин години, ще ни създаде толкова проблеми днес.
— Предполагам, че няма да споделите какво е то.
— Едва ли. Но искам да бъда ясен: то представлява реална заплаха, която не може да бъде пренебрегната и срещу която твоят Блейк Антрим най-накрая ни принуди да се изправим.
— Сигурен ли си, че това е той? — попита Малоун, без да откъсва очи от лицето на момчето.
— Имаше същия бастун. С бяла топка отгоре, върху която са издълбани някакви знаци. Носеше същия костюм, с който е облечен и сега. Той е!
Твърденията на Иън изглеждаха още по-невероятни, имайки предвид самоличността на възрастния мъж.
Томас Матюс. Дългогодишният директор на Сикрет Интелиджънс Сървис.
Като агент на Министерството на правосъдието, Малоун беше работил няколко пъти с МИ6, два от тях директно с Матюс. Един проницателен, умен и предпазлив човек. Най-вече предпазлив. Именно поради тази предпазливост присъствието му преди месец на „Оксфорд Съркъс“, където загина Фароу Къри, повдигаше купища въпроси.
Един от които се нуждаеше от спешен отговор.
— Ти каза, че Къри е бил блъснат на релсите от мъжа, който после те е напъхал в онази кола. Още ли твърдиш, че е така?
— Същият е — кимна Иън.
Малоун си даваше сметка, че отнемането на живот е неразделна част от работата на разузнаването. Но брутално убийство? Тук, на английска земя, осъществено от английски агенти? И жертвата е служител на близък съюзник? С прякото участие на ръководителя на службите? Този факт повишаваше залозите неимоверно.
Антрим се беше забъркал в нещо много голямо.
— Вече доста време седи в колата при нея — загрижено отбеляза Иън.
Притеснението му бе напълно основателно.
— Мислиш ли, че е в беда? — добави момчето.
О, да. И още как.
Катлийн ясно разбираше положението си. Беше изцяло във властта на Матюс.
— Госпожице Ричардс, тук става въпрос за изключително важна операция, от която се интересува лично министър-председателят. Както ти правилно отбеляза в Куинс Колидж, законите са заобиколени, а може би и директно нарушени. Но да не забравяме, че става въпрос за националната сигурност.
Тя веднага усети неизказаното, което се криеше зад тези думи: Защо продължаваш да създаваш проблеми?
— Вие ме повикахте — изрече на глас тя.
— Така е. Но вече разбирам, че съм допуснал грешка.
— Не ми дадохте шанс да направя каквото и да било.
— Тук грешиш. Дадох ти всички шансове. Но ти реши да действаш по свой начин. — Матюс се поколеба за миг, после добави: — Информиран съм за въпросите, които си задала на хората от охраната в Оксфорд, знам и за срещата ти в Инс ъф Корт. Трябваше да послушаш съветите, които ти дадох в Куинс Колидж.
— А вие трябваше да сте по-искрен с мен.
Той се засмя.
— За съжаление, това е лукс, който не мога да си позволя.
Тя не беше съгласна.
— А сега какво? — попита.
— Рано или късно непослушни като теб стигат до края на пътя си.
— Значи съм безработна, така ли?
— Де да беше толкова лесно. Интересите на националната сигурност, за които споменах преди малко, изискват извънредни мерки. Лично аз рядко прибягвам до тях, особено вътре в страната. Но тук нямам избор.
Думите му решително не й харесаха.
— Не можем да позволим на неспокоен дух като теб да си отвори устата — заключи Матюс и посегна към ръчката на вратата.