— Ще ме убиете ли?
Той отвори вратата, измъкна се навън и я затръшна след себе си.
Обзе я паника.
Двама мъже моментално заеха предните седалки.
Тя се изви като дъга и нанесе силен ритник на вратата до себе си. После съобрази, че е по-добре да счупи стъклото, и отново вдигна крак. Единият от мъжете се обърна и заби дулото на пистолета си в корема й. Очите им се срещнаха.
— Стой мирно или ще те гръмна на място! — изсъска той.
Малоун видя как Томас Матюс излезе от колата, а на предните седалки седнаха двама мъже. После главата на Ричардс изчезна, заменена от подметките й, които заблъскаха по задното стъкло.
— Тя е в беда! — уплашено рече Иън.
Улицата отново беше блокирана от трафика. Колата нямаше как да потегли бързо.
— Да й помогнем! — подхвърли момчето.
— Имаш ли някаква идея?
— Мисля, че да. Досега винаги ми е помагала.
За пръв път в живота си Катлийн разбра какво означава да се вцепениш от ужас. И друг път беше попадала в заплетени ситуации, но винаги беше успявала да избегне най-лошото. Разбира се, с цената на мъмрене и други наказания от страна на шефовете й поради поетите рискове. Но те винаги идваха по-късно, когато опасността вече беше отминала.
Сега обаче беше различно. Мъжете отпред щяха да я убият.
Съмняваше се, че това щеше да стане в полицейската кола. Което не беше изключено, ако продължаваше да се съпротивлява. Затова тя обърна нужното внимание на забития в корема й пистолет и престана да рита.
— Седни нормално — заповяда мъжът и се отпусна обратно на предната седалка, но пистолетът му остана насочен в нея.
Патрулката се отлепи от тротоара и се включи в двупосочния трафик. Колите покрай тях пълзяха едва-едва, като непрекъснато спираха и потегляха.
Търпение, каза си тя. Запази спокойствие. Изчакай подходящия момент.
Но кога? Къде? Как?
Перспективите съвсем не изглеждаха розови.
33
Антрим се отдалечи на петдесетина метра от склада и спря на място, където можеше да говори спокойно и едновременно с това да наблюдава вратата, зад която се намираше Гари Малоун. Набра номера от листчето в Темпъл Чърч.
Насреща вдигнаха на третото позвъняване. Същият гробовен глас.
— Готов съм да сключим сделката — съобщи му той.
— А защо ми съобщавате за решението си в този късен час? — попита гласът. — Може би нещата около вас продължават да се усложняват?
Същият снизходителен тон, който отново го ядоса.
— Точно обратното — рязко отвърна той. — Нещата около мен се развиват отлично. Същото обаче не може да се каже за нещата около вас.
— Ще ми обясните ли защо? Все пак ще ви платя цели пет милиона паунда.
— Получих помощ от един бивш агент на име Котън Малоун, който доброволно ми предложи услугите си. Той беше един от най-добрите, с които сме разполагали. И откри онова, което търсех.
— Иън Дън?
Той трепна. Не беше предполагал, че мъжът насреща знае това име.
— Точно така. Заедно с флашката. Предполагам, че след като сте информирани за Дън, знаете и за нея.
— Правилно заключение. Надявахме се, че ще стигнем до нея и до момчето преди вас, но това вече няма значение. Нашите хора се провалиха в онази книжарница.
— Значи знаете как се чувствам аз.
— Заслужих си го — разсмя се по-възрастният мъж. — В крайна сметка ние си направихме труда да ви напомним, че в действията ви липсва напредък. Но след като флашката е намерена, изглежда, че късметът се усмихна и на двама ни.
Това беше вярно.
— Сега, след като вече решихте да сключим сделка, трябва да намерим отговор на още два въпроса — добави старецът.
Антрим замълча в очакване.
— Искаме да получим всички материали, които държите в онзи склад.
— Знаете и за тях?
— В църквата вече ви споменах, че следим нещата отблизо. Дори ви позволихме да оскверните замъка „Уиндзор“ и гроба на Хенри.
— Вероятно защото и вие сте били любопитни какво има там — подхвърли Антрим.
— Бяхме любопитни докъде сте готови да стигнете, нищо повече.
— Докрай — отсече той, надявайки се да покаже, че не се страхува от нищо.
В мембраната се разнесе смях.