— Откри ли нещо? — попита той.
— Открих около шейсет файла и работех върху защитите на паролата.
— Прочете ли нещо?
— Знам си работата — поклати глава анализаторът. — Предпочитам да не знам.
— Утре ще имам грижата да ти бъде преведен остатъкът от хонорара — кимна Антрим.
— Жалко, бях на път да отворя и защитените файлове.
Антрим моментално наостри уши.
— Направил си пробив?
— Още не — прозя се човекът. — Но съм близо. Пробих една от паролите на Къри, чрез която мога да стигна до останалите. Това не беше чак толкова трудно, защото все пак играем в един отбор.
За да задоволи изискванията на Ордена на Дедал, той трябваше да им предаде всичко, събрано в склада, плюс хард дисковете. Но един допълнителен подарък нямаше да е излишен, особено когато си имаше работа с напълно непознати хора, каквито бяха членовете на въпросния орден. Освен това беше любопитен да разбере докъде бе стигнал след цяла година работа.
А в телефонното си обаждане във фаталния ден Къри звучеше наистина развълнувано. По всичко личеше, че е направил голямо откритие.
— Копира ли съдържанието на дисковете?
— Разбира се — кимна анализаторът. — Просто за всеки случай. Ще вземеш и копията, нали?
Човекът се надигна и започна да рови по разхвърляната маса.
— Не. Продължавай да работиш с тях. Искам да разбера какво съдържат кодираните файлове. Обади ми се веднага след като приключиш.
Никога през живота си Катлийн не беше изпитвала радостта, която я обзе при вида на момчето, което изскочи пред колата. Надяваше се Иън Дън да не е сам и изпусна дълбока въздишка на облекчение при появата на Котън Малоун. В момента се намираха на няколко пресечки от мястото на инцидента, пред затворен магазин за сувенири. Иън измъкна джобно ножче и преряза пластмасовите белезници.
— Защо го направи? — попита тя, обръщайки се към Малоун.
— Защото приличаше на човек, който се нуждае от помощ. Какво искаше Томас Матюс?
— Охо, значи познаваш този доблестен рицар.
— Срещали сме се. В миналото.
— Той спомена, че си бивш агент. ЦРУ?
— Не — поклати глава Малоун. — Министерството на правосъдието. Екип за международни разследвания, в продължение на дванайсет години.
— Сега си в пенсия.
— Непрекъснато си повтарям, че съм в пенсия, на май не се чувам. Какви са интересите на Матюс в тази операция?
— Иска ме мъртва.
— Мен също — обади се Иън.
— Така ли? — внимателно го изгледа тя.
— Той уби един човек на „Оксфорд Съркъс“, а после искаше да убие и мен.
Тя се обърна към Малоун.
— Казва истината — кимна той.
— Ти пое голям риск, като изскочи пред колата — каза на момчето тя. — Задължена съм ти.
— Правил съм го и преди — сви рамене Иън.
— Наистина ли? Да не ти е навик?
— Един от номерата на уличните професионалисти — поясни с усмивка Малоун. — Първият спира колата, преструвайки се, че е блъснат, а вторият отмъква от нея всичко, което успее да докопа. Та какво казваш за Матюс? Защо иска смъртта ти?
— Явно вече няма полза от мен.
— Дали не е било блъф?
— Възможно е. Но аз не бях в настроение да проверявам дали е така.
— Какво ще кажете да обменим информацията, с която разполага всеки от нас тримата? Може би само така ще започнем да проумяваме какво се случва.
Направиха го.
Тя разказа на Малоун всичко, което се беше случило от предишния ден насам в замъка „Уиндзор“ и Оксфорд. Не пропусна и подозренията си, свързани с Ева Пазан, завършвайки с това, което Матюс й беше казал в колата. Малоун направи кратка рекапитулация на своите двайсет и четири часа, които изглеждаха не по-малко хаотични от нейните. А Иън Дън добави подробно описание на случилото се преди месец на „Оксфорд Съркъс“.
Катлийн пропусна само три неща. Текущото си положение в АБТОП, някогашната си връзка с Блейк Антрим и факта, че я бяха насочили към Инс ъф Корт специално за да се види с Антрим. Прецени, че няма смисъл да разкрива тези детайли.
Поне засега.
— А как ни откри в книжарницата? — попита Малоун.
— Матюс ме изпрати. Той знаеше, че сте там.
— Така ли ти каза?