— Не — поклати глава тя. — Той не е от най-разговорливите.
— Каква работа има един агент на АБТОП с МИ6? — усмихна се Малоун.
— Получих специално назначение.
Което беше вярно. Но само донякъде.
Малоун не беше съвсем удовлетворен от обясненията на Катлийн Ричардс. Но те изобщо не се познаваха и той не можеше да очаква от нея да бъде напълно откровена с него. Казаното от нея обаче му беше достатъчно, за да стигне до някои конкретни решения. Първото от тях беше свързано с Иън. Момчето трябваше да бъде изтеглено от фронтовата линия и да бъде изпратено при Антрим и Гари. Нещо, на което то със сигурност щеше да се противопостави.
— Тревожа се за мис Мери.
Той обясни на Ричардс, че става въпрос за възрастната жена в книжарницата, а после добави:
— Оставихме я сама, но онези мъже може да се върнат.
— Полицията няма да свърши работа, защото изпълнява заповедите на Матюс — поклати глава Катлийн.
Малоун се обърна към Иън.
— Искам да се погрижиш за нея.
— Но нали каза, че ти ще го направиш? — възрази момчето.
— И ще го направя, като изпратя и двама ви там, където се намира Гари.
— Искам да дойда с теб.
— Кой казва, че отивам някъде?
— Ти.
Момчето беше умно, но това съвсем не означаваше, че ще постигне своето.
— Мис Мери се грижи за теб, когато си в нужда. Сега е твой ред да направиш нещо за нея.
— И ще го направя — кимна Иън.
— Аз ще се свържа с Антрим с молба да прибере и двама ви.
— А ти къде отиваш? — намеси се Катлийн.
— Да получа някои отговори.
Листчето с телефонния номер, който му беше дала мис Мери, все още беше в джоба му. Сестра ми. Преди малко говорих с нея. Очаква да й се обадиш утре сутринта.
— Може ли да дойда и аз?
— Предполагам, че няма да приемеш отказ.
— Вероятно — кимна тя. — Но значката на АБТОП все пак може да свърши някаква работа.
Това беше вярно. Особено когато се вадеха пистолети.
— Сега ще се обадя на Антрим, а после мисля да подремна час-два.
— Бих ти предложила апартамента си, но това е първото място, на което ще ме потърсят.
Беше права.
— По-добре да отида на хотел — кимна той.
35
Събота, 22 ноември
8:00 ч. сутринта
Малоун довърши закуската, състояща се овесени ядки и плодове. Двамата с Катлийн прекараха остатъка от нощта в хотел „Чърчил“ — той на разтегателното канапе в хола, а тя в спалнята. Апартаментът беше единственото, което хотелът можеше да им предложи в късните часове на нощта. Часовата разлика след полета най-после взе своето и той заспа в мига, в който се отпусна на канапето. Но преди това не пропусна да се свърже с Антрим и да се увери, че Иън и мис Мери са прибрани на безопасно място в компанията на Гари. А Ричардс го помоли да не разкрива самоличността й, преди да поговорят. Той се съгласи.
— Матюс ме включи в операцията именно заради Антрим — каза тя, настанила се на масата срещу него.
Ресторантът на „Чърчил“ беше разделен от фоайето с помощта на голяма остъклена стена, през която се виждаше оживеното движение по Портман Скуеър.
— Някога имахме връзка — добави тя. — Преди повече от десет години. Матюс настоя да използвам този факт, за да осъществя контакт с него.
— Проблем ли е Антрим?
Беше длъжен да зададе този въпрос, тъй като беше поверил момчето си на него.
— Не и в смисъла, който имаш предвид — отвърна тя. — С него синът ти е в безопасност. Но за момиче, което е скъсало с него, нещата стоят малко по-различно. — Замълча за момент, после добави: — Това обаче е друга история.
Той моментално усети неизказаното.
— Бурна раздяла?
— Нещо такова. По-скоро запомняща се.
— Но въпреки това ти се съгласи да установиш контакт?
— Антрим е замесен в нещо, което застрашава националната ни сигурност.
Това моментално прикова вниманието му.
— За съжаление, Матюс не каза по какъв начин — побърза да уточни тя.
— А снощи те е изпратил в книжарницата, за да се свържеш с мен и Иън. Нека отгатна: той иска флашката, нали?
— Точно така — кимна тя. — Предполагам, че няма да споделиш какво си прочел в нея.
Всъщност защо не? Какво общо имаше той с всичко това? Тази битка не беше негова. Освен това на флашката нямаше чак толкова важни неща.