Катлийн не можеше да повярва на очите си. Томас Матюс я наблюдаваше.
Наложи си да запази спокойствие. Изпълнението на това, което искаше Матюс, означаваше предателство спрямо Котън Малоун. Но той беше един непознат, чиито действия нямаха отношение към нея. Вярно, че беше прекарала нощта в една стая с него, вярно, че изглеждаше достоен човек. Но тук ставаше въпрос за националната сигурност. За собствената й кариера. Може би не като агент на АБТОП, а като редовен служител на Сикрет Интелиджънс Сървис. Там не приемаха молби за работа. Там просто набираха хора с доказани качества. Както се случваше в момента.
Разбира се, ако думата на Томас Матюс — рицарската му дума, изобщо означаваше нещо.
Тя си пое дълбоко въздух и направи опит да се успокои. После бавно кимна.
36
8:30 ч. сутринта
Антрим плати входния билет за Уестминстърското абатство и започна да си пробива път към масивната църква. Мина покрай плочата от черен мрамор на гроба на Незнайния воин и продължи към мястото на църковния хор с прочутите дървени скамейки. В светилището отвъд перилата на олтара бяха коронясвани британските крале и кралици. Очите му се спряха на табелата, обозначаваща гробницата на Ана Киевска, четвъртата съпруга на Хенри VIII и единствената, проявила достатъчно здрав разум да го напусне. През последната година Антрим беше прочел много неща за Хенри, съпругите и децата му най-вече за третото от тях, Елизабет. Доскоро беше убеден, че няма по-ненормално семейство от неговото, но Тюдорите доказваха, че винаги има и нещо по-лошо.
Посетителите бяха много, в което нямаше нищо чудно, тъй като това беше една от задължителните забележителности в Лондон с прочутия Ъгъл на поетите, разкошните параклиси и праха на толкова много монарси. В Америка нямаше нищо подобно. Тази църква беше на хиляда години и бе свидетел на почти всичко, свързано с Англия от нападението на норманите насам.
Той пое по вътрешната галерия към полираното мраморно стълбище, което водеше до параклиса на Хенри VII.
Построен от първия крал на Тюдорите като семейна гробница, по-късно той бе приел името orbis miraculum — чудо на света, и то съвсем заслужено. Масивните входни врати бяха изработени от бронз, в дъбова рамка, украсени с рози, стилизирани лилии и символи на династията на Тюдорите. Залата зад тях беше разделена на три централни пътеки, четири ниши и пет вътрешни параклиса. Между тях бяха подредени редиците дървени пейки, над които висяха знамена, саби, шлемове и шарфове на Рицарите на банята.
Още един древен орден. Създаден от Джордж I и възстановен от Джордж V, днес той беше смятан за четвърти по значение в английската история.
За разлика от Ордена на Дедал, който, изглежда, съществуваше само на сянка.
Богато резбовани ниши, във всяка от които бе изложена статуя, опасваха цялата вътрешна част на църквата под крехките на вид централни прозорци. Но безспорно таванът беше най-забележителната част от този храм. Поддържан от плетеница радиално разположени носещи греди, украсени с ажури и висулки, резбованият покрив приличаше повече на крехка паяжина, отколкото на издялан камък.
Гробницата на Хенри VII се намираше в дъното. Забележителност, белязана от противоречия. Бе по-скоро римска, отколкото готическа. Което беше разбираемо, защото бе изградена от италиански майстор. В момента най-малко седемдесет и пет посетители се наслаждаваха на вътрешността на храма. Той беше провел телефонния разговор още снощи, веднага след като напусна апартамента на анализатора. Казаха му да се появи тук при отварянето на храма и да носи хард дисковете, които в момента лежаха в найлоновата торбичка в ръката му. Многобройните посетители бяха по-голяма гаранция за личната му сигурност, но не кой знае каква. Защото насреща си имаше хора, които бяха храбри и решителни, с широки връзки навсякъде.
Затова той си напомни да бъде нащрек.
— Господин Антрим.
Обърна се. Зад него стоеше жена, наближаваща шейсет, дребна, с прошарена руса коса, стегната на кок. Беше облечена с тъмносин костюм с панталон и късо сако.
— Тук съм, за да ви посрещна — добави тя.
— Как се казвате?
— Наричайте ме Ева.
Гари се зарадва на появата на Иън и веднага хареса жената на средна възраст с него, представила се като мис Мери. Тя приличаше на майката на баща му, която живееше в центъра на щата Джорджия, на няколко часа път от Атланта. През лятото той прекарваше поне по една седмица при нея, тъй като майка му беше запазила добри отношения с бившата си свекърва. Но по принцип беше много трудно някой да не харесва баба Джийн — спокойна, с благ характер, имаща добра дума за всекиго.