Бяха прекарали нощта в къщата, в която той и баща му бяха отведени предишния ден. Иън му бе разказал за случилото се в книжарницата, а също и за събитията, след като бяха освободили агентката на АБТОП. Гари се разтревожи от действията на баща си, но едновременно с това изпита гордост от онова, което беше направил. Антрим не остана при тях, но се обади да съобщи, че с баща му всичко е наред.
— На сутринта има да свърши още някои неща, а аз го уверих, че ти си добре.
— Спомена ли му за теб и мен?
— Това ще го направим заедно, лице в лице. Най-вероятно утре, след като си свърши работата.
Гари се съгласи.
В момента отново се намираха в офиса на склада. Двамата агенти бяха навън, а Антрим не се виждаше никъде.
— Знаете ли къде е отишъл баща ми? — попита той, обръщайки се към Иън и мис Мери.
— Не ни каза — поклати глава Иън.
Още вчера Гари имаше желание да поговори отново с Антрим, но това се бе оказало невъзможно. А сега реши да сподели какво се беше случило миналата вечер.
— Сигурен ли си, че всичко това е истина? — попита мис Мери, след като той свърши.
— Направихме си ДНК тест, който ще го докаже — кимна Гари.
— Трябва да е било голям шок за теб — поклати глава тя. — Да откриеш истинския си баща точно тук.
— Все пак е добре, че вече знаеш — добави Иън. — Майка ти би трябвало да ти каже много по-рано.
— Може би е имала причини да запази името му в тайна — защити я мис Мери.
— Доволен съм, че разбрах всичко — отсече Гари.
— И какво ще правиш с тази информация? — изгледа го мис Мери.
— Още не знам.
— Къде е Антрим?
— Всеки момент ще се появи. Той е агент на ЦРУ и изпълнява оперативна задача. Баща ми му помага.
Но безпокойството му остана. Спомни си развода на родителите си. Майка му обясни, че годините на тревоги са си взели своето. Тогава той не разбра какво означава това, но вече знаеше. Несигурността за съдбата на любим човек е нещо изключително гадно. Той я изпитваше едва от няколко часа, но майка му беше живяла с нея години. При развода им се ядоса страшно много, може би защото не разбираше какво означава декларацията по-добре разделени, която бяха обявили в един глас. По-късно стана свидетел на огорчението между тях. Примирието беше сключено едва преди месец след всичко, което се беше случило в Австрия и Синай. Но той не забеляза особена промяна в поведението на майка си. Беше все така неспокойна, напрегната, избухлива.
Разбра защо е така едва след като тя реши да му каже истината. Но не направи нищо, за да я облекчи. Категорично пожела да научи името на истинския си баща. А когато тя отказа, я заплаши, че ще отиде да живее в Дания.
Конфликтът се задълбочи. Много повече, отколкото и двамата бяха предполагали.
Сега изпитваше нужда да поговори с нея. И щеше да го направи, но след появата на Антрим или на баща му.
Антрим реши да й отпусне времето, от което тя се нуждаеше.
— Защо сме тук? — попита той.
— Елате с мен — отвърна Ева и го поведе към гробницата на Хенри VII. — Това е може би най-прекрасният единичен параклис в цяла Англия — започна с тих глас тя. — Тук лежи Хенри със своята кралица. Елизабет Йоркска. Под тях се намира гробницата на Тюдорите, където са положени тленните останки на Джеймс Първи и на момчето Едуард Шести, а наоколо са гробниците на Мери Шотландска, на Чарлс Втори, Уилям Трети, Мери Втора, Джордж Втори и кралица Ана. Тук са дори двамата принцове в Тауър — синовете на Едуард Четвърти, убити от чичо си Ричард Трети. — Тя се обърна и спря пред една от арките, отворена към странична ниша. — А накрая и това…
Той огледа паметника от черно-бял мрамор, ограден от колони с позлатени капители. Издялана от камък женска фигура в кралски одежди.
— Последният дом на Елизабет Първа — добави Ева. — Тя умряла на двайсет и четвърти март хиляда шестстотин и трета година и отначало била погребана отсреща, в гробницата на баща си. По-късно посоченият от нея за наследник на престола Джеймс Първи издигнал този паметник и тленните й останки били преместени тук. Това станало през хиляда шестстотин и шеста.