Приближиха се към гробницата заедно с малка група посетители.
— Обърнете внимание на лицето й — прошепна Ева.
Той направи крачка напред и напрегна поглед. Лице на старица.
— През последните години на управлението й „Маската на младостта“ била наложена със закон. Той забранявал на художниците да я изобразяват по друг начин освен като млада жена. Но забраната не се отнасяла за скулптурното творение на гроба й, което щяло да остане тук завинаги.
Статуята беше с корона на главата и висока яка, прикриваща шията. В едната си ръка държеше скиптър, а в другата глобус.
— Отдолу лежат две тела — добави Ева. — На Елизабет и на нейната полусестра Мери, която царувала преди нея. Но костите им отдавна са се смесили. Погледнете това тук — каза тя и посочи надписа на постамента. — Можете ли да го разчетете?
Той поклати глава.
— „Партньори на престола й в гроба, ние спим тук. Елизабет и Мери, две сестри, очакващи Възкресението.“ Странно, не мислите ли? Да ги погребат заедно.
Той се съгласи.
— И двете са били кралици. Всяка от тях е имала право на собствена гробница. Но вместо това почиват на едно място. Смесването на костите им бил поредният мъдър ход на Робърт Сесил. Никой нямало да знае кои са на Мери и кои на Елизабет. Разбира се, Сесил не е имал никаква представа за сравнителната анатомия и за ДНК тестовете. По негово време общото погребение е било напълно достатъчно.
— Надничал ли е някой долу?
— Не — поклати глава Ева. — Тази гробница не е отваряна никога. Дори по времето на Кромуел и Гражданската война.
— Защо съм тук? — повтори въпроса си той.
Туристите се прехвърлиха на следващата ниша.
— Лордовете прецениха, че ще е най-добре да видите как търсената от вас тайна се пази на едно от най-публичните места в Лондон.
— Лордовете?
— Вече се срещнахте с тях в църквата. Те управляват Ордена. Всеки един получава поста си по наследство — още от хиляда шестстотин и десета година насам, когато организацията била създадена от Робърт Сесил. Естествено, вие знаете за тясната му връзка с Елизабет…
Той наистина знаеше. Сесил беше служил като държавен секретар на кралицата чак до смъртта й.
— Но Сесил е умрял през хиляда шестстотин и дванайсета — отбеляза той.
— Точно така — кимна Ана. — По принцип бил доста болнав. Орденът на Дедал е част от неговото наследство. Той е знаел голямата тайна, от която допреди няколко десетилетия никой не се е интересувал. Тук е мястото да ви похваля за усилията. Никой преди вас не е навлизал толкова надълбоко в тези неща.
Но тази жена не знае цялата истина, помисли си той. Успехът му се дължеше на онзи стар доклад на ЦРУ, който съдържаше много подробности за усилията на малка група дръзки ирландски адвокати, опитали се да разплетат възела още преди четирийсет години.
Ева посочи гробницата.
— Тази статуя на Елизабет е последният паметник в Уестминстър, издигнат върху гробницата на английски владетел. Не ви ли прави впечатление, че той изобразява само Елизабет, въпреки че под него са погребани две кралици? И я представя като старица въпреки изричното й предсмъртно желание?
Антрим мълчеше и слушаше.
— Робърт Сесил контролирал всичко, свързано с погребението на Елизабет и полагането й в гробница. След нея той продължил да служи като държавен секретар при приемника й Джеймс Първи. Именно това му позволило да надзирава изграждането на паметника. Отново ще кажа, че вие сте единственият човек, който разбира значението на този факт.
Така беше. Къри го беше информирал подробно за двамата Сесил, най-вече за Робърт — нисък, прегърбен и с криви крака, които били причина за доста странната му походка. Пронизителният поглед на черните му очи не пречел на репутацията му на любезен, скромен и благ човек.
Съзнавайки физическата си непривлекателност, той майсторски си изградил двойствен образ. Единият на държавен служител — благоразумен, рационален, вдъхващ доверие. Другият на гражданин и джентълмен — екстравагантен, страстен комарджия и ценител на женската красота, което му причинявало продължителни пристъпи на дълбока депресия. Популярността му сред обикновените хора намалявала правопропорционално на службата му в кралския двор. Враговете му се умножавали. Влиянието му постепенно се стопявало, способностите да постига резултати — също. Когато настъпил смъртният му час, той бил мразен от всички. Наричали го „Лисицата“, в лошия смисъл на тази дума. В съзнанието му изплува едно стихче, което според Къри било доста популярно по онова време.