Зеленика погледна нагоре и претърси с очи полусферата за камери. Поне дванадесет издайнически червени светлини мигаха в мрака. Опал щеше да гледа отмъщението си от всеки ъгъл.
Артемис беше прав. Опал щеше да се забавлява ужасно много, ако се разпаднеха на парчета за камерите. Щеше да си пуска записа, за да се развеселява, когато работата й като принцеса на света станеше твърде стресираща.
Зеленика засили ръката си и запрати батериите през покрива. Явно това беше тогава. Чувстваше се повече разочарована, отколкото уплашена. Последната заповед на Юлиус беше да спаси Артемис и тя не успя да изпълни дори това.
— Съжалявам, че не помниш Юлиус — каза тя. — Двамата спорехте много, но зад всичко това той ти се възхищаваше. Наистина харесваше Бътлър. Двамата бяха на една вълна. Двама стари войници.
Под тях троловете вече се съвземаха и пропъждаха звездите от очите си.
Артемис изтупа малко прах от панталоните си.
— Помня, Зеленика. Помня всичко. Особено теб. Истинско облекчение е, че си тук.
Зеленика беше изненадана. Шокирана дори. Повече от тона на Артемис, отколкото казаното, въпреки че и то си беше изненадващо. Никога не беше чувала Артемис да звучи толкова топло и честно. Обикновено емоционалните прояви представляваха трудност за момчето и той преминаваше неловко през тях. Това изобщо не изглеждаше като него.
— Това е много мило, Артемис — каза тя след момент на обмисляне. — Но няма нужда да се преструваш заради мен.
Артемис беше озадачен.
— Как разбра? Мислех, че изобразявам емоциите перфектно.
Зеленика погледна надолу към трупащите се тролове. Приближаваха се предпазливо нагоре по склона с наведени глави, в случай на втори лъч светлина.
— Никой не е толкова перфектен. Ето от къде знаех.
Троловете вече бързаха и изпъваха косматите с ръце, за да увеличат движещата си сила. Когато увереността им се върна, така направиха и гласовете им. Виковете им се удряха и отскачаха от металната структура на скелето. Артемис дръпна колене по-близо до брадичката си. Краят. Всичко свърши. Не можеше да приеме, че ще умре по този начин, след като имаше толкова неща за правене.
Войовете правеха концентрацията му още по-трудна за постигане. Миризмата също не помагаше много.
Зеленика хвана рамото му.
— Затвори очи, Артемис. Няма да усетиш нищо.
Но Артемис не ги затвори. Вместо това погледна нагоре. Над земята родителите му чакаха да им се обади. Родители, които не получиха шанса наистина да се гордеят с него.
Той отвори уста, за да прошепне сбогом, но това, което видя над главата си задави думите в гърлото му.
— Това го доказва — каза той. — Това трябва да е халюцинация.
Зеленика погледна нагоре. Част от покритието на полусферата беше премахнато и към покрива на храма се спускаше въже. На въжето се люлееше, както изглеждаше, един гол и изключително космат заден край.
— Не мога да повярвам! — извика Зеленика и скочи на крака. — Пожертвал си ценното си време, за да дойдеш дотук!
Изглежда, тя разговаряше със задник. И тогава, още по-невероятно, изглежда, задникът отговори.
— И аз те обичам, Зеленика. Сега, затворете всичко отворено, защото ще претоваря сетивата на тия тролове.
За момент лицето на Зеленика беше празно, но после осъзнатото я накара да разшири очи и отдръпна кръвта от бузите й. Тя сграбчи Артемис за раменете.
— Легни по гръб с ръце върху ушите. Затвори устата и очите си. И каквото и да правиш, не вдишвай.
Артемис легна на покрива.
— Кажи ми, че има създание на другия край на този задник.
— Има — потвърди Зеленика. — Но точно за задника трябва да се тревожим.
Троловете бяха на секунди от тях. Достатъчно близо, че Артемис и Зеленика да видят червеното в очите им и многогодишната мръсотия, криеща се във всяка от растите на главите им.
Над главите им Сламчо Челюстокопач (разбира се, че беше той) освободи малък фишек въздух от задния си край. Достатъчно, за да го изтласка заедно с края на въжето. Циркулярното движение беше необходимо, за да подсигури равномерното изпускане на газ, което възнамеряваше да направи. Щом направи три обиколки, не издържа вътрешно и освободи всяко балонче газ в подутия си стомах.