— Сега, Джовани, тате. Мисля, че трябва да поговорим за следващия ти проект.
— Водозадвижената кола?
— Не, идиот такъв. Не водозадвижената кола. Ядрената сонда. Знам, че си проектирал една. Доста добър дизайн за човек, въпреки че ще направя някои промени.
— Ядрената сонда. Невъзможно. Не може премине през кора. Няма достатъчно желязо.
— Не можем да преминем през кората. Нямаме достатъчно желязо. Говори правилно, за бога. Достатъчно усилия полагам, за да говоря на човешки език и без да слушам глупостите ти. Честна дума, вие човешките гении не сте единственото, за което човек да се изтощава.
Затрудненият мозък на Дзито положи усилия.
— Съжалявам, скъпа Белинда. Просто имах предвид, че проектът със сондата е дългосрочен. Ще трябва да почака, докато намерим практичен начин да си набавим желязото и да се врежем в земната кора.
Опал се загледа в замаяния сицилианец.
— Горкия, скъп, глупав татко. Ти си разработил суперлазер да разреже кората. Не помниш ли?
Капка пот се търкулна по бузата на Дзито.
— Суперлазер? Сега като го спомена…
— А можеш ли да предположиш какво ще намериш, когато я разрежеш?
Дзито можеше да предположи. Част от интелекта му все още си беше негова.
— Находище на хематит? Трябва да е много масивно. Или с много високо качество.
Опал го заведе до прозореца. В далечината перките на вятърната ферма блестяха на звездната светлина.
— И къде мислиш, че трябва да копаем?
— Мисля, че трябва да копаем под вятърната ферма — каза Дзито, облягайки чело срещу студеното стъкло.
— Много добре, татко. Ако копаеш там, ще бъда толкова щастлива.
Дзито погали косата на феята.
— Толкова щастлива — каза той сънено. — Белинда, малкото ми момиченце. Документи са в бюро.
— Документите са в бюрото — поправи го Опал. — Ако продължаваш с това бебешко говорене, ще трябва да те накажа.
Не се шегуваше.
Е7, под Средиземно море
Зеленика трябваше да страни от главните шахти по пътя си към повърхността. Вихрогон бе поставил сензори, които следяха целия трафик по комерсиалните и полицейски пътища. Това означаваше да кара през неосветени, криволичещи вторични шахти, но алтернативата беше да бъдат засечени от бръмбарите на кентавъра и върнати в Централното полицейско управление преди са приключили с работата.
Зеленика избягваше сталактити с размерите на небостъргачи и заобикаляше огромни кратери, пълни с биолуминесцентен инсектов живот. Но инстинктът караше совалката. Мислите на Зеленика бяха на хиляди километри, разсъждавайки върху събитията от последните двадесет и четири часа. Изглеждаше, сякаш сърцето й най-после настига тялото.
Всичките й досегашни приключения с Артемис бяха като бягства от комикс в сравнение със ситуацията, в която се намираха. Преди винаги беше и заживели дълго и щастливо. Имаше няколко пъти, които бяха на косъм, но всички се измъкваха живи. Зеленика разгледа пръста, с който дърпаше спусъка. Блед белег обкръжаваше основата му, където бе откъснат по време на арктическия инцидент. Можеше да излекува белега или да го покрие с пръстен, но предпочете да го запази там, където може да го вижда. Белегът беше част от нея. Началникът беше част от нея. Неин шеф, неин приятел.
Тъгата я изпразваше и я изпълваше отново. За кратко мисли за отмъщение я бяха обзели. Но сега дори мисълта да захвърли Опал в студена клетка не запали и искрица на отмъстителна радост в сърцето й. Щеше да продължи, за да се увери, че Народът е в безопасност от хората. Може би когато задачата беше свършена, щеше да дойде време да преразгледа живота си. Може би имаше някои неща, които искаха промяна.
Артемис повика всички в пасажерския сектор веднага щом, приключи работата си на компютъра. Новите му стари спомени му доставяха огромно удоволствие. Докато пръстите му препускаха по гномската клавиатура, той се удивляваше на лекотата, с която управляваше феината клавиатура. Дивеше се и на самата технология, въпреки че вече не му беше непозната. Ирландското момче усещаше същия трепет от преоткриването, който изпитваше и малко дете, когато попаднеше на изгубената си любима играчка.
През последния час преоткриването беше главната тема в живота му. Да имаш главна тема за един час не изглеждаше много, но Артемис имаше цял списък със спомени, които крещяха да бъдат приети. Самите спомени бяха достатъчно разтърсващи: изкачване на радиоактивен влак близо да Мурманск или летене през океана, покрит с полицейско камуфлажно фолио. Но Артемис се интересуваше най-много от кумулативния ефект, който оказваха спомените. Буквално можеше да почувства как се превръща в друг човек. Не точно същия, какъвто беше, но по-близо до този човек. Преди феите да изтрият спомените му като част от сделката Джон Спайро личността му преминаваше през нещо, което изглеждаше като положителна промяна. Толкова голяма, че реши да стане напълно легитимен и да дари деветдесет процента от голямото състояние на Спайро на Амнести Интернешънъл. Откакто изтриха паметта му, той се върна към старите си дни, отдавайки се на страстта си към престъпни занимания. Сега беше нещо по средата. Нямаше никакво желание да наранява или да краде от невинните, но изпитваше трудност да се откаже от престъпните си начинания. От някои хора просто трябваше да се открадне.