Джуджето впи пръстите си в жила от пръст, която извираше от скалистата стена. У дома. Навсякъде на Земята беше дом за джуджетата, стига да имаше пръст. Сламчо усети как спокойствието се разпростира по тялото му. Беше в безопасност. Засега, при всички положения.
Джуджето откачи челюстта си с две изпуквания, които биха накарали всяко чувстващо същество да потръпне. Откопча закопчалките на капака на панталоните си и се хвърли в глината. Скърцащите му зъби загребваха цели кофи пръст и дълбаеха моментален тунел. Сламчо пълзеше в пространството и запечатваше празнината зад себе си с рециклирана пръст от задния си край.
След половин дузина хапки сонарните нишки в космите му засякоха черупка от скала напред и той пренасочи курса си натам. Стелтовата совалка не би била приземена на скала, защото беше от най-висша класа и като такава сигурно имаше акумулаторен прът. Прътовете се разтягат от туловището на кораба, забиват се петнадесет метра под земята и презареждат батериите на совалката с енергията на земята. Най-чистата енергия.
Акумулаторният прът избръмча леко, докато се разтягаше, Сламчо вече се водеше по тази вибрация. Отне му малко над пет минути постоянно дъвчене да изчисти скалния шелф и да достигне върха на акумулаторния прът. Вибрациите вече бяха разхлабили земята, което правеше лесно за Сламчо да си направи малка пещера. Той размаза слюнка по стените и зачака.
Зеленика пилотира полицейския кораб през малкото летище за совалки, като мина през вратите с кода си за достъп от Разузнаването. От Главното управление не си бяха направили труда да променят кода й, защото доколкото ги знаеха, тя беше мъртва.
Камара черни дъждовни облаци хвърляше сянка върху италианската провинция, докато излизаха от холограмното оголване, което скриваше летището. Тънък слой скреж покриваше червеникавата почва, а южен вятър леко повдигаше опашката на совалката.
— Не можем да останем навън за дълго — каза Зеленика и издигна совалката. — Този транспортьор няма защити.
— Няма да ни е нужно много дълго — каза Артемис. — Лети по мрежовидна схема, сякаш нямаме представа точно къде се намира стелтовата совалка.
Зеленика вкара няколко координата в летателния компютър.
— Ти си геният.
Артемис се обърна към Бътлър, който беше кръстосал крака на пътеката.
— Сега, стари приятелю, можеш ли да се увериш, че Опал гледа насам?
— Мога — каза Бътлър и долази до изхода до пристана. Натисна бутона за достъп и вратата се плъзна. Совалката леко се наклони, докато налягането в кабината се изравни и после се върна обратно в първоначалното си положение.
Бътлър отвори чантата си с оръжия и избра шепа метални сфери, приблизително с размерите на тенис топки. Той превключи предпазителя на една и отпусна бутона изпод палеца си. Копчето започна да се изкачва до оригиналното си положение.
— Десет секунди, докато бутонът съвпадне с повърхността. Тогава прави връзка.
— Благодаря ти за лекцията — каза сухо Артемис. — Въпреки че сега не му е времето.
Бътлър се усмихна и подхвърли металното топче във въздуха. Пет секунди по-късно то избухна и оформи малка пещера в земята отдолу. Пукнатини заизлизаха от кратера, давайки му вида на черно цвете.
— Обзалагам се, че Опал в момента гледа — каза Бътлър и зареди следващата граната.
— Сигурен съм, че други също ще гледат скоро. Експлозиите нямат тенденцията да остават незабелязани. Относително изолирани сме тук. Най-близкото село е на приблизително петнадесет километра разстояние. Ако имаме късмет, това ще ни даде десет минути преднина. Следващият мрежови квадрат, моля, Зеленика. Но не прекалено близо, не искаме да ги изплашим.
Петнадесет метра под земята Сламчо Челюстокопач чакаше в малката си направи-си-сам пещера и наблюдаваше края на акумулаторния прът. Веднага, щом спря да вибрира, той започва да се изкачва по рехавата почва. Телескопичният прът беше топъл на допир, след като се бе загрял от предаването на енергия на батериите на совалката. Сламчо го използва, за да си помага в изкачването, като се издърпваше нагоре с една ръка над другата. Пръстта, която консумира, бе раздробена и аерирана от пробивното действие на пръта и Сламчо се радваше на допълнителния въздух. Преобразува го в газ, с който се издигна нагоре.
Сламчо ускори темпото си, изпомпвайки въздух и глина през рециклиращите си пътища. Опал щеше да бъде разсеяна от совалката дотолкова, че да осъзнае, че е само отклонение на вниманието. Прътът се удебеляваше, докато се изкачваше по него, докато не стигна до гумено уплътнение в корпуса на самата совалка, която беше подпряна върху три прибиращите се крака, които я издигаха на шестдесет сантиметра от земята. Когато совалката полетеше, уплътнението щеше да се покрие с метал. Но совалката не беше в полет и сензорите й бяха изключени.