Сламчо се излезе от тунела си и закачи челюстта си. Това беше прецизна работа и се нуждаеше от добър контрол над зъбите си. Гумата не бе препоръчителна за менюто на джуджетата и не можеше да бъде погълната. Полусмляната гума би запушила червата му също толкова добре, както би направила бъчва с лепило.
Беше неудобна хапка. Трудна за захващане. Сламчо долепи буза до батерийния прът и се заизвива нагоре, докато резците му не обелиха уплътнението. Той се нахвърли върху тежката гума, докато не провря горния си зъб, уголемявайки пролуката, докато не направи петнадесет сантиметрова дупка. Сега Сламчо можеше да вкара половината си уста в дупката. Той отлепяше големи парчета, като внимаваше веднага да ги изплюе.
След по-малко от минута Сламчо бе оголил дупка с размер от тридесет сантиметра. Достатъчно, че да се провре. Всеки, който не бе запознат с джуджетата, би заложил пари, че Сламчо никога няма да успее да провре добре охранения си корем през толкова тесен отвор, но щеше да загуби. Джуджетата бяха прекарали десет хиляди години в бягане от срутвания в пещери и бяха развили способността да се провират и през по-тесни дупки от тази.
Сламчо глътна корема си и се изви през износеното уплътнение, като първо изкара главата си. Радваше се, че се махна от слабата утринна светлина. Слънцето беше още едно нещо, което джуджетата не харесваха. Само след минути излагане под директна слънчева светлина кожата на джуджетата ставаше по-червена и от черупката на сварен омар. Той се изкатери по акумулаторния прът до отделението на двигателя на совалката. По-голямата част от малкото пространство беше заета от плоски батерии и водороден генератор. Над главата му имаше достъпен люк, който водеше до товарния отсек. Светлинни въжета минаваха по дължината на отделението и излъчваха слаба зелена светлина. Всеки радиационен теч би светнал в лилаво. Причината въжетата да работят без ток бе, че осветлението бе предоставено от специално култивирани разлагащи се водорасли. Не че Сламчо знаеше нещо от това; знаеше само, че светлината много наподобяваше луминесценцията от плюнката на джуджетата и това го успокои. Отпусна се малко повече, отколкото трябваше, както се оказа, че позволи на малка част тунелен газ да избяга от капака на панталоните му. При късмет никой нямаше да забележи…
Може би половин минута по-късно чу гласа на Опал от отвън.
— Сега, който и да изпуска газове, моля да престане иначе ще измисля подходящо наказание.
Опа, помисли си Сламчо виновно. В средите на джуджетата беше почти престъпление да обвиниш някого другиго за собствените си въздушни балончета. От чистата сила на навика Сламчо за малко не вдигна ръка да си признае, но за щастие инстинктът му за самосъхранение беше по-силен от съвестта му.
След секунди видя сигнала. Беше трудно да го пропусне. Експлозията наклони совалката на двадесет градуса от центъра. Беше време да направи своя ход и да се довери на Артемис, когато каза, че е почти невъзможно да не гледаш експлозия.
Сламчо леко разтвори люка с върха на главата си. Джуджето почти очакваше някой да се спъне в капака, но товарния отсек беше празен. Сламчо затвори обратно люка и пролази целия път до малката стая. Имаше много неща тук, които го примамваха. Щайги със слитъци, плексигласови кутии с човешки пари и антични бижута, които висяха от манекени. Очевидно, Опал не възнамеряваше да бъде бедна в ролята си на човек. Сламчо измъкна малка диамантена обеца от един близък бюст. Е, Артемис му беше казал да не взема нищо друго. Какво от това? Една обеца нямаше да го забави.
Сламчо пъхна малкия диамант с размер на гълъбово яйце в устата си и преглътна. Щеше да го изкара по-късно, когато беше сам. Дотогава щеше да се закачи на стената на стомаха му и да излезе по-лъскава, отколкото когато беше влязла.
Още една експлозия разтресе пода под краката му, напомняйки на Сламчо да се раздвижи. Пресече до вратата на отсека, която стоеше леко отворена. Следващата част беше зоната за пътници и беше точно толкова плюшена, колкото Зеленика я бе описала. Сламчо разтвори устни при вида на столовете, покрити с животински кожи. Отблъскващо. След пътническата зона се намираше пилотската кабина. Опал и двамата й приятели ясно се виждаха и се взираха напрегнато през предното стъкло. Не издаваха нито звук, нито думичка. Точно както Артемис бе казал.