— Колко време имаме? — попита Зеленика през устни, разтеглени от гравитационната сила.
Артемис се домогна до пасажерското място.
— Минути. Находището ще достигне дълбочина от сто и седемдесет километра точно след четвърт час. Опал ще тръгне след нас всеки момент.
Зеленика хвърли сянка върху стената на шахтата, завъртайки се между две кули от камъни. Долната част на П7 беше доста праволинейна, но това разтягане пробиваше през кората и проследяваше пукнатините в плочите.
— Артемис, това ще проработи ли? — каза Зеленика.
Артемис обмисли въпроса.
— Измислих осем плана и този беше най-добрият. Дори така да е, имаме шестдесет и четири процента шанс за успех. Ключът е да държим Опал разсеяна, за да не узнае истината. Това зависи от теб, Зеленика? Ще успееш ли?
Зеленика уви пръсти около волана.
— Не се тревожи. Невинаги получавам шанс да направя малко изискано летене. Опал ще бъде толкова заета в опита си да ни хване, че няма да й остане време да мисли за друго.
Артемис погледна през предното стъкло. Бяха се насочили право към центъра на земята. Гравитацията варираше на тази дълбочина и скорост и те периодично се заковаваха на местата си и се бореха да се освободят от предпазните колани. Тъмнината на шахтата ги обвиваше като смола, като се изключи конусовидната светлина, която хвърляха фаровете на совалката. Гигантски скални формации се стрелкаха навътре и навън от конуса, тръгвайки право към носа им. Някак си Зеленика успя да ги заобиколи, без да натисне спирачката нито веднъж.
На плазменото табло иконката, която представляваше газовата аномалия, или иначе казано — Опал, пробяга по екрана.
— Тръгнаха след нас — каза Зеленика, хващайки движението с крайчеца на окото си.
Стомахът на Артемис беше на възел от полета, тревогата, умората и вълнението.
— Много добре — каза той, почти на себе си. — Преследването е в ход.
На устата на П7 Мърв беше на волана на стелтовата совалка. Глас беше на апаратите, а Опал беше глава на раздаването на заповеди и обикновеното пенявене.
— Имаме ли сигнал от експлозива? — изпищя тя от стола си.
Гласът й наистина започва да ме дразни, помисли си Глас, но не прекалено високо.
— Не — отговори той. — Нищо. Което значи, че трябва да са в другата совалка. Щитовете им най-вероятно блокират сигнала на бомбата. Трябва да се приближим или просто да изпратя детониращия сигнал; може би ще извадим късмет.
Говорът на Опал стана още по-рязък.
— Не! Не бива да взривяваме, докато тази совалка не достигне сто и седемдесет метра. Ако го направим, находището няма да смени посоката си. Ами този глупав комуникатор? Нещо от него?
— Не — каза Глас. — Ако има още един, сигурно е изключен.
— Винаги можем да се върнем до имота на Дзито — каза Мърв. — Там имаме още дузина експлозива.
Опал се наведе в стола си и удари Мърв по рамото с малкия си юмрук.
— Идиот. Слабоумник. Малоумник. Да не се намираме в някакво състезание по глупост? Така ли е? Ако се върнем при Дзито, находището ще е прекалено дълбоко, докато се върнем. Да не говорим, че капитан Зеленика ще разкаже на ПНЕ своята версия на събитията и ще се наложи най-малкото да разследват. Трябва да се приближим и да детонираме. Дори ако изпуснем прозореца на сондата, ще унищожим всички свидетели срещу мен.
Стелтовата совалка разполагаше със сензори за близост, вградени в навигационния софтуер, което значеше, че Опал и компания не трябваше да се тревожат, че щяха да се сблъскат със стената на шахтата или някой сталактит.
— След колко време ще сме в обсег за детонация? — излая Опал. Ако трябва да сме честни, звучеше повече като джавкане.
Мърв направи някои бързи изчисления.
— Три минути. Не повече.
— Колко дълбоко ще са дотогава?
Още няколко събирания.
— Двеста и петдесет километра.
Опал стисна носа си.
— Може да стане. Имайки предвид, че имат и двата експлозива, крайната експлозия, дори да не е насочена, както планирахме, може да пропука стената. Това е единствената ни опция. Ако се провали, поне ще имаме време да сменим стратегията. Веднага, щом достигнат сто и седемдесет километра, изпратете сигнала за детонацията. Изпращайте продължително. Може да извадим късмет.