Задържаните бяха поставени в административния салон на летището за совалки, гонейки няколко мърморещи адвокати и бизнесфеи. Всичко беше много любезно: хубава храна, чисти дрехи (като изключим Бътлър) и устройства за забавление. Но въпреки това бяха под стража.
След половин час Вихрогон влетя в салона.
— Зеленика! — каза той и уви косматата си ръка около елфа. — Толкова се радвам, че си жива.
— Аз също, Вихрогоне — усмихна се Зеленика.
— Едно здравей няма да навреди — каза мрачно Сламчо. — Как си, Сламчо? От много време не сме се виждали, Сламчо. Ето ти медала, Сламчо.
— Да, вярно — каза Вихрогон и уви другата си космата ръка около също толкова косматото джудже. — И аз се радвам да те видя, Сламчо, въпреки че потопи една от подводниците ми. И не, няма медал.
— За подводницата — възрази Сламчо. — Ако не го бях направил, сега костите ви щяха да заровени под стотици милиони тонове разтопено желязо.
— Имаш право — отбеляза кентавърът. — Ще го спомена на изслушването ти.
Той се обърна към Артемис.
— Виждам, че си успял да измамиш заличаването на паметта, Артемис.
Артемис се усмихна.
— Нещо хубаво за всички нас.
— Наистина. Никога повече няма да правя грешката да ти изтривам спомените отново. — Той взе ръката на Артемис и я стисна топло. — Ти беше приятел на Народа. Ти също, Бътлър.
Телохранителят седеше прегърбен на дивана с лактите върху коленете си.
— Можеш да ми се отплатиш, като построиш стая, в която да мога да стоя изправен.
— Съжалявам за това — извини се Вихрогон. — Нямаме стаи за хора с твоя размер. Суул иска всички ви тук, докато историята ви бъде потвърдена.
— Как вървят нещата? — попита Зеленика.
Вихрогон извади папка изпод блузата си.
— Всъщност, не би трябвало да съм тук, но си помислих, че ще поискате актуализация.
Те се събраха около масата, докато Вихрогон подреждаше докладите.
— Открихме братята Калкан на стените на шахтата. Изпяха си всичко като вонящи червеи — толкова с лоялността към работодателя. Криминалистите събраха достатъчно парчета от стелтовата совалка, за да докажат съществуването й.
Зеленика плесна с ръце.
— Това е, тогава.
— Не е херметическа — поправи я Артемис. — Без Опал пак могат да ни изкарат виновни за всичко. Калкан може да лъжат, за да ни защитят. Хванахте ли я?
Вихрогон стисна юмруци.
— Е, да и не. Спасителната й кабина беше повредена от взрива и успяхме да я проследим. Но когато стигнахме мястото на взрива на повърхността, тя беше изчезнала. Прокарахме топлинен скенер на района и намерихме стъпките на Опал. Проследихме ги до малка селска домашна ферма във винения регион около Бари. Всъщност, можем да я видим чрез сателит, но вмъкването отнема време да се организира. Наша е и ще я хванем, но може да отнеме около седмица.
Лицето на Зеленика се смрачи от ярост.
— По-добре да се наслаждава на тази седмица, защото ще е най-хубавата от края на живота й.
Около Бари
Корабът на Опал Гномски се разби на повърхността и от пропукания му генератор течеше плазма на бучки. Опал беше наясно, че за Вихрогон тази плазма беше по-услужлива и от пътека от стрелки. Трябваше възможно най-бързо да се махне от кораба и да отиде някъде, където да остане незабелязана, докато получи достъп до капиталите си.
Тя напусна летището и измина близо петнадесет километра, когато двигателите й отказаха и това я принуди да кацне в едно лозе. Когато се запрепъва да излезе от кабината, Опал откри, че висока жена с тен към четиридесетте я чака с лопата и разярено изражения на лицето.
— Това са моите лозя — каза жената на италиански. — За коя се мислиш да кацаш тук с малкия си самолет и да унищожаваш всичко, което имам?
Опал мислеше бързо.
— Къде е семейството ти? — попита тя. — Съпругът ти?
Жената издуха кичур коса от очите си.
— Нямам семейство. Нито съпруг. Обработвам лозята сама. Последната от рода съм. Тези лозя значат повече от собствения ми живот и със сигурност значат повече за мен от теб.
— Ти не си сама — каза Опал с омайния глас на феината хипноза. — Сега имаш мен. Аз съм твоята дъщеря, Белинда.
Защо не, помисли си тя. Щом проработи веднъж…
— Бел-инда? — произнесе бавно жената. — Имам дъщеря?