— Точно така — съгласи се Опал. — Белинда. Забрави ли? Обработваме лозята заедно. Помагам ти да правиш виното.
— Помагаш ми?
Опал се намръщи. Хората никога не схващаха нещо от първи път.
— Да — каза тя, едва скривайки нетърпението си. — Помагам ти. Работя заедно с теб.
Очите на жената изведнъж се изчистиха.
— Белинда. Защо стоиш там? Вземи лопата и изчисти тази бъркотия. Когато приключиш тук, трябва да приготвиш вечеря.
Сърцето на Опал пропусна един удар. Ръчен труд? Едва ли. Другите хора правеха такива неща.
— Като се замисля — каза тя, като се опита да я хипнотизира отново. — Аз съм разглезената ти дъщеря Белинда. Никога не ми позволяваш да работя, защото кожата на ръцете ми загрубява. Пазиш ме за богат съпруг. — Това би трябвало да се погрижи за нея. Щеше да се крие при тази жена няколко часа и после да избяга в града.
Но сега Опал получи изненада.
— Това е моята Белинда — каза жената. — Вечната мечтателка. Сега, вземай лопатата, момиче, или ще си легнеш гладна.
Бузите на Опал моментално се зачервиха.
— Не ме ли чу, старуха такава? Аз не върша физическа работа. Ти ще ми служиш. Това е целта на живота ти.
Италианката се доближи до малката си дъщеря.
— Слушай сега, Белинда. Опитвам се да не слушам как тези отровни думи излизат от устата ти, но е трудно. Двете обработваме лозята, винаги е било така. Сега, взимай лопатата или ще те заключа в стаята ти със сто картофа да обелиш и да не изядеш нито един.
Опал онемя. Не можеше да разбере какво се случва. Дори хората със силни умове се поддаваха на хипнозата. Какво ставаше тук?
Простата истина беше, че Опал беше твърде умна, дори за себе си. Като постави човешка хипофизна жлеза в черепа си, тя напълно се хуманизира. Постепенно човешкият хормон на растежа надмогна магията в организма й. С лошия си късмет, Опал бе използвала и последната си капка магия, за да убеди тази жена, че е нейна дъщеря. Сега беше останала без магия и, на практика, затворничка в лозето на италианската дама. Още повече, беше принудена да работи, а това беше по-лошо дори от това да лежи в кома.
— Побързай! — извика жената. — По новините казаха, че ще вали, а имаме много работа.
Опал взе лопатата и опря острието в сухата земя. Беше по-висока от нея, а дръжката й беше износена и на дупки.
— Какво да правя с тази лопата?
— Пропукай земята с острието, после изкопай напоителен изкоп между тези две асми. И след вечеря искам да измиеш на ръка малко от прането, което взех тази седмица. От Кармин е, а знаеш как пере той. — Жената направи гримаса и не остави на Опал съмнение за състоянието на дрехите на този Кармин.
Италианската жена взе втора лопата и започна да копае до Опал.
— Не се мръщи така, Белинда. Работата гради характера. След още няколко години ще го разбереш.
Опал завъртя лопатата и с жалък удар по земята повдигна едва късче пръст. Ръцете й се измъчиха само от държането на инструмента. След един час щеше да се превърне в торба от болки и пришки. Може би ПНЕ щеше да дойде и да я отведе.
Желанието й се изпълни, но не по-рано от седмица, а дотогава ноктите й станаха кафяви и изпочупени, а кожата й бе покрита с белези. Бе обелила безброй картофи и се подчиняваше на всяка заповед на новата си майка. Опал направо се ужаси, когато разбра, че осиновителите й държат прасета и че чистенето на кочината беше още едно от привидно безкрайните й задължения. Когато отрядът по Изтеглянето дойде за нея, тя беше почти щастлива да ги види.
Е7, град Убежище
Церемонията по погребението на Юлиус Кореноплод се състоя в деня, след като Артемис и Зеленика пристигнаха в Убежище. Всички от Полицията се появиха на церемонията за предаването. Всички, но не и капитан Бодлива Зеленика. Подполковник Суул й забрани да се появява на церемонията, дори под въоръжена охрана. Разследващият Трибунал все още не беше взел решението си, а докато това станеше, Зеленика си оставаше заподозряна в убийство.
И така, Зеленика стоеше в административния салон и гледаше церемонията по изпращането на големия екран. От всичко, което й бе причинил Суул, това беше най-лошото. Юлиус Кореноплод беше най-близкият й приятел, а тя гледаше погребението му на екран, докато всички по-висши стояха и се правеха на тъжни за пред камерите.
Тя закри лицето си с ръце, когато започнаха да спускат празния ковчег в богато украсения съд за разлагане. След шест месеца костите и меката тъкан щяха да бъдат напълно разнебитени и останките му щяха да наторят земята.