Выбрать главу

— НЕДЕЙ, Ник — рече Уолър и изражението му се промени.

— Боже мой! — възкликна Брайсън с болка в гласа и веднага съжали, защото му бе повече от ясно, че Уолър чете реакциите му с лекота.

Отлично знаеше как се движат игрите в Управлението и в дадения случай не го бе заболяло толкова от думите и предрешеността, колкото от това, кой ги бе изрекъл. Всъщност Уолър не бе усуквал нещата, нито се бе опитвал да ги усложнява. Не бе имало нужда. Брайсън разбираше, че право на избор не му се дава и край. Известна му бе и съдбата на непокорниците. Представи си такси, което внезапно рязко извива, удря пешеходец и изчезва. Или леко убождане, което дори може да мине неусетено в някой претъпкан киносалон или супермаркет. Диагнозата ли? Нищо по-лесно. Учебников пример за инфаркт. Човекът е вече в опасната възраст, сигурно е живял напрегнато… Или пък опит за грабеж на улицата, който преминава в сбиване, защото жертвата се опитва да се противи на нападателите. Какво толкова чудно? В Америка днес големите градове страдат от невероятна улична престъпност.

— Спрели сме се именно на тази работа — тихо продължи Уолър. — Отговорността към службата стои над всякакви лични връзки и приятелства. Би ми се искало да е по-другояче. Сам не знаеш колко много ми се искаше. За съжаление досега ми се е налагало лично да… хм, санкционирам трима от моите хора. Отлични работници, провалили се в изпълнение на задача. Постъпили непрофесионално. С това живея всеки ден, Ник. Обаче, ако се наложи, пак бих постъпил по същия начин. ТРИМА, ти казвам. И затова те моля — не ме притискай, защото тази цифра ще трябва да се увеличи на четири.

Това пък сега що за номер беше? — помисли Брайсън. Заплаха ли? Или искрена молба? Или и двете заедно?

В същия миг Уолър тежко въздъхна.

— Предлагам ти нов живот, Ник. Много хубав живот.

Но това, което предстоеше, едва ли бе живот за Брайсън.

Поне все още не. По-скоро намирисваше на някакво състояние. Някаква мъглива и сенчеста полусмърт. Цели петнайсет години бе посвещавал цялото си същество — всяка мозъчна клетка, всяко мускулно влакно — на поредното опасно и напрегнато усилие в рамките на поредната задача. Сега Управлението повече не се нуждаеше от услугите му. И Брайсън усещаше една безкрайна пустота, дълбока и неясна празнота.

Тръгна към дома, към красивата къща в колониален стил на „Фолс Чърч“, която май вече не му изглеждаше така позната. Застана пред нея и дълго я съзерцава като чужда. Влезе и се загледа в купуваните от Елена френски гоблени. Качи се на втория етаж и застана до вратата на боядисаната в меки и приятни пастелни цветове стая. Бяха я нарекли „стая на надеждата“ — за бебето, което така и не се роди. Този дом бе празен. Пуст и пълен с нечии призраци. Наля си водна чаша водка. Прекалено дълго бе стоял трезвен. Сега седмици наред ще си го наваксва…

Къщата бе пълна с излъчването на Елена: нейния парфюм, нейния вкус във всичко и навсякъде, нейната аура. Как да я забрави?

Потече друг спомен:

… седят на малкия пристан пред бунгалото им на брега на едно мерилендско езеро. Гледат платноходките. Тя му налива чаша ледено бяло вино и тихо казва:

— Липсваш ми…

— Но аз съм пред теб, мила.

— Сега си пред мен. Утре няма да те има. Ще бъдеш или в Прага, или в Сиера Леоне, или в Джакарта, или в Хонконг… Бог знае къде… И за колко време?

Той взима ръката й в своята, милва я. Усеща самотата й, но какво да направи?

— Вярно, но винаги си идвам у дома. Нали знаеш поговорката — „Отсъствието на любимия подклажда сърдечната близост“.

Тя кима с глава, замисля се и го превежда:

— „Mai rarut, mai dragut.“ Но в родината ми казват и още нещо: „elor ce duc mai mult dorul, le pare mai dulce odorul.“ „Отсъствието изостря любовта, а присъствието я засилва.“

— Хубаво е казано.

Тя размахва пръст пред лицето му.

— И още една поговорка на същата тема: „Prin departare dragostea se uita.“ На английски ще звучи горе-долу така: „Дълго отсъствие — бърза забрава.“

— Англичаните казват: „Далеч от очите, далеч от сърцето.“

— Е, кажи ми, бързо ли ще ме забравиш?

— Но ти винаги си с мен, мила моя — отвръща той и докосва гърдите си. — Ето тук.

Не се и съмняваше, че Управлението го е поставило в режим на пълно електронно наблюдение. Какво от това? Не му пукаше. Ако решат, че отговаря на категорията „риск за сигурността“, сто на сто ще го „санкционират“. Може да стане и с водка, помисли си той тъжно. Защо сам да не им спести главоболието?