— Професор Барет? — девойката е руса и привлекателна, една от онези студентки, които са винаги на първия ред и слушат най-внимателно.
Той току-що е събрал записките и затяга ремъците на изтърканата си професорска чанта. Не я слуша много внимателно — тя мънка за поредната текуща оценка, според нея бележката е несправедлива. Тонът й е настойчив, думите банални и до болка познати: „Упорито съм работила… дала съм най-доброто от себе си… ама наистина страшно много се трудих…“, и прочие.
Той върви към вратата — тя подире му. Излиза на паркинга, тръгва към колата, тя също.
— Вижте, хайде да обсъдим това утре по време на приемните ми часове? — тихо предлага той.
— Ама, професор…
Нещо не е наред.
— Мислех си, че бележката не е наред, професор Барет — усмихва се тя обнадеждена.
Той чак сега се усеща, че е казал тези думи на глас. Обаче интуицията, онези невидими антени, присъщи на дългогодишния професионалист, долавят силни, отчетливи сигнали. Нещо има. Защо? Откъде? От къде на къде съвсем неочаквано тази безпочвена параноя? Не се ли е превърнал в нещо като онези психясали виетнамски ветерани, които подскачат, когато изгърми ауспухът на някоя кола.
Но има, определено ИМА нещо не на място. Някакъв звук? Обръща се към студентката, но не за да я погледне, а да огледа терена зад нея. Нещо е подразнило периферното му зрение. Нещо се е мярнало в недалечния фон. Да! Прекалено нехайно към него върви широкоплещест мъж в черен вълнен костюм, който върти глава, с удоволствие вдишва чистия въздух, любува се на красивата зеленина. Носи бяла риза и перфектно завързана вратовръзка. Това не е типичното академично облекло в „Удбридж“, дори и в администрацията не се обличат по този начин. А и времето е прекалено топло за вълнени дрехи. Това е външен човек, който видимо се опитва да се представи за вътрешен.
Оперативните инстинкти на Брайсън се включват на високи обороти. Сигналите, които се получават в определени мозъчни центрове, са особено силни и високи. Скалпът му сякаш се затяга върху черепа, а очите му се завъртат като скенерни камери. Старите навици се пробуждат, невикани, атавистични, съвсем не на място.
Но ЗАЩО? Защо ли трябва да се безпокои от пристигането на посетител? Прилича на родител, може би е някой баровец от Вашингтон, я от правителствените чиновници, като се съди по дрехите, я някой богат търговец. Брайсъновият мозък прави бърза оценка. Сакото на непознатия е разкопчано, мяркат се червени презрамки на панталоните. А Мъжът носи и колан, панталоните са с дълбока кройка, високо над кръста и достатъчно дълги, че да се набърчат над обувките. Последните са с меки гумени подметки. Адреналинът шуми в кръвта още повече. Ами да! Нали и той е носил същото облекло! Налага се да сложиш и презрамки, и колан, защото в единия или и в двата джоба носиш тежки предмети, да речем, голямокалибрен пистолет. Панталоните се нагъват над обувките, за да прикрият с по-голяма сигурност глезенния кобур. Какво обичаше да казва Тед Уолър? О, да — „Обличай се подобаващо — за успех в работата!“, и надълго и нашироко обясняваше къде във вечерното облекло най-удачно може да се скрие цял арсенал оръжие. Ако дрехата е ушита както трябва, разбира се.
Но аз съм извън играта! По дяволите, защо не ме оставят на мира?
Не, мир няма да има. Никога няма да има мир за него. Веднъж в играта, до живот в нея. Та дори и когато престанеш да получаваш заплата и здравните ти осигуровки изтекат.
Противникови централи и агенти по света жадуват за различни отмъщения — за назидание, показни, какви ли не. Независимо какви предпазни мерки са взети, независимо от качеството на прикритието, от ловкостта, с която дадено лице е изчезнало от земната кора. Ако някой от занаята наистина иска да те намери, рано или късно това става. Да мислиш противното е ужасно наивно. Това е още едно неписано правило сред оперативните работници на Управлението.
Откъде пък да е сигурен, че въпросното лице не е от самото Управление? Дошло за „пълна стерилизация“, както се казва цинично на езика на професионалистите? Чистач?
Брайсън не познаваше пенсионирани служители на Управлението, макар че бе сигурен — такива съществуват. Е, ако някой „от горе“ бе решил, че по такива и такива съображения, например съмнения в лоялността му, че и той подлежи на „стерилизация“? Това си бе виртуална сигурност.
Но аз съм извън играта! Всичко е останало зад мен!
О! Кой ще ти повярва?