След няколко десетки секунди той вече излизаше през високите и украсени с фигури от ковано желязо порти на университетския двор. И докато профуча по широката алея с три платна, мозъкът му работеше като картечница: край на прикритието! Времето ми изтича! Какво трябва да се направи?
Ако бяха искали да ме убият, досега да съм мъртъв. Това бе следващата мисъл, когато излезе на междущатското шосе и подгони колата. Очите му трескаво бягаха по терена отпред, събираха информация. Този път го бяха хванали неподготвен и невъоръжен. Било е нарочно. Което означаваше, че целта им е по-друга — не просто убийство. Но каква? И как са го открили, по дяволите? Възможно ли е някой да е получил достъп до специалната база данни на Управлението — най-тайните досиета с гриф 5–1 за свръхсекретност? Имаше толкова много възможности, променливи, неизвестни. Но сега не чувстваше страх, а само леденото спокойствие на печен оперативен работник. Не бива да отива на което и да е летище — там сто на сто ще го очакват. Не, ще се върне у дома, пак на университетска територия, където едва ли са направили засада. А пък ако там го чака друг сблъсък, толкова по-добре. Сблъсъкът обикновено е подлагане на риск с ограничена продължителност, докато бягството може да продължава неограничено време. А Брайсън вече не притежаваше търпение и нерви за продължителна борба. Поне в това отношение Уолър се бе оказал напълно прав.
Отби в малкия път, който водеше към дома му на „Вилиър Лейн“ и в същия миг чу, а сетне и видя летящ хеликоптер, който, изглежда, се насочваше да кацне към площадката на кулата на върха на сградата за научни дисциплини. Бе подарък от милионер, направил огромно състояние със софтуерни продукти. Засега поне тя бе най-високото място в университета и прилежащите дворове и терени. Използваха я обикновено само богати дарители, но този хеликоптер имаше федерална маркировка и явно идваше по повикване. Нямаше начин да е друга причината. Брайсън спря автомобила пред къщата, вече поразнебитена постройка в английски стил от началото на XVIII век с мансарда и гипсова фасада. Домът бе празен, но той незабавно провери алармената система. Никой не се бе опитвал да влиза насила от сутринта, когато бе излязъл, иначе щеше да познае.
Влезе и отново провери алармата. Не, в нея не беше бърникано. Силното слънце напичаше през предния прозорец и огряваше пода от широки борови дъски; дори и след толкова много години те още миришеха на смола. Ник много обичаше да му ухае на вечнозелено растение. По тази причина най-вече бе и купил къщата. Напомняше му за детството, когато бе прекарал цяла година във Висбаден — баща му бе прикрепен към персонала на военната база там, а Ник бе още седемгодишен. Живееха в голяма дървена къща, построена от борови греди. Брайсън не бе типично дете на военнослужещи, свикнало на периодични премествания; този тип деца трудно създават и задържат приятели. В крайна сметка баща му бе генерал и винаги бе получавал прилични жилища и прислуга. Но все пак семейството бе пътувало много, а при преместванията бе помагал естественият му афинитет към езиците, който винаги бе удивлявал близките му. Новите приятелства не идваха с подобна лекота, но след време той се научи да култивира и тях. Вече бе опознал психологията на повечето деца на военни — на всяко ново място да се цупят и държат предизвикателно. Не желаеше да прилича на тях.
Сега, тук, бе у дома. Най-добре да изчака. Този път срещата ще стане на негова територия, при негови условия.
Не се наложи да чака дълго.
Само след няколко минути от алеята се зададе черен правителствен кадилак, снабден дори и със закачено на антената флагче на САЩ. Брайсън, който гледаше от прозореца, отлично знаеше, че цялата тази парадност се прави с цел у него да се създаде нужното доверие. Колата спря, от нея излезе униформен шофьор и отвори задната врата. Слезе нисък, жилест мъж. Брайсън го бе виждал тук и там. В Конгреса, на важни приеми. Неясна фигура от официалния свят на разузнаването. Не можеше да се сети точно.
Ник излезе на верандата.
— Добър ден, господин Брайсън.