След секунда къщичката изригна в огнен стълб — изглежда, имаха и запалителни ракети.
— По нас се целят! Ще ни убият! — изпищя Елена.
Брайсън напрегна цялата си воля и се опита да се съсредоточи максимално. С периферното зрение улови хеликоптера, който полетя към него. Изви рязко волана на дясно, колата поднесе и гумите засвириха в пръстта и тревата.
Дум! Ново попадение, този път на метър от автомобила! Дум — втора къщурка се превърна в огнено кълбо.
Съсредоточи се! Не се отвличай! Ето там! Ляво — дясно…
Главата му ще се пръсне. Накъде? Няма място, където да се скрият от следващата ракета!
Боже мили! Поредната изсъска над тях, стори му се, че се плъзна по покрива и веднага големият дъб пред тях стана на трески, които пламнаха. Сега почти цялата поляна гореше, огънят се разпространяваше светкавично, поглъщаше сухото дърво на къщите, тревата, дърветата. Пламъците съскаха, дървото пращеше… Боже мили!
Чу се, че крещи като обезумял. Направо бе луднал, ужасен от неспасяемостта на положението, от цялата му щуротия и безизходност!
Отпред се мярна нещо като мост. През поляната минаваше широка, кална на вид река, а над нея висеше мост, разнебитен, стар, дървен. Натисна газта, стисна кормилото. Видяла паянтовата структура, Елена пак изпищя:
— Къде отиваш? Няма да ни удържи, не е за автомобили, не виждаш ли…!
Дърветата отпред лумнаха в пламъци, профуча нова ракета, отново пропусна. Навлязоха в истинска огнена стихия — лъхна ги нетърпима жега, Ник реши, че колата ще се запали и експлодира, но някак си минаха и стъпиха на моста. Той се разлюля и заигра на около три метра над водната повърхност. Водата отдолу течеше — ленива, безучастна към всичко онова, което ставаше наоколо.
— Боже! — неистово крещеше Елена. — Няма да ни удържи!
— Бързо сваляй стъклото! — остро й викна Ник и сам направи същото. — Разкопчай колана и поеми въздух колкото можеш…
Сега роторите на машината свистяха вече почти над тях, а Брайсън повече ги усещаше, отколкото чуваше.
Отново натисна газта докрай и колата полетя върху пукащите и прегъващи се дървета.
— Никълъс! Божичко…
Изведнъж нещата се промениха: движението им стана бавно, бавно, мудно, като на забавен кадър, времето сякаш постепенно спираше… Автомобилът залази по моста, сетне плавно цопна в реката, Брайсън изрева, стиснал волана, Елена се вкопчи в дясната му ръка с безмълвно разтворена уста. Падаха бавно, сякаш завинаги…
Плясъкът бе шумен, някак си разлят. Пръските полетяха нагоре на тласъци, на тласъци, а наоколо стана хладно и матово мътно. Отзад нещо изтрещя, може би поредната ракета разруши моста.
Притъмня, колата потъваше, водата мощно нахлуваше през прозорците. Имаше видимост на не повече от метър, метър и нещо. Брайсън бързо откачи колана и издърпа Елена към себе си. Сетне един подир друг двамата се оттласнаха от седалката и постепенно се измъкнаха от колата, с плавни, сякаш стилизирани движения — напред и още напред, сетне нагоре и още по-нагоре: от мътните и сенчести дълбини към повърхността. Брайсън я теглеше с все сила, но тя бе добра плувкиня, макар че сега бе много уплашена. Когато въздухът му се свърши и пред очите му съвсем притъмня, Ник внимателно подаде глава. Лек плясък, разтърси глава и се огледа: само тръстики и блатна трева. Тихо, необичайно тихо.
Елена изплава след по-малко от секунда, разтърси мокри коси и шумно пое дъх.
— Дръж главата ниско — задъхано предупреди той.
Тръстиките пречеха, но сега добре чуха буботенето на хеликоптерните двигатели. Брайсън посочи с палец надолу, Елена кимна, двамата дълбоко поеха въздух и пак се потопиха.
Инстинктът за самосъхранение и оцеляване е извънредно ценен източник на жизнена енергия. Той ги движеше, той помагаше да останат под водата по-дълго от обичайното, той им даваше извънредни, допълнителни сили. Когато след време отново изплаваха, наоколо тръстиките си бяха все така гъсти, но вертолетът се чуваше някъде далеч, радостно далеч. Като все пак внимаваше, Брайсън се осмели да надигне глава по-високо и тогава видя, че машината е набрала височина, вероятно за да обхване по-голям район. Онези имат мощни електронни бинокли, Ник изобщо не се съмняваше в това.
Това е добре, помисли той, не са сигурни дали не сме се удавили, но и не знаят къде точно се намираме.
— Хайде пак — подкани той Елена и двамата отново се гмурнаха.
Сега вече в бягството им имаше ритъм и изработен почерк, плуваха под вода и по течението, свършеше ли им въздухът, излизаха на повърхността, почиваха, набираха сили, скрити сред обилната речна растителност.