Продължиха в този дух в продължение на час. Когато изплаваха за пореден път, вертолетът нито се виждаше, нито се чуваше. Загубили мишените, преследвачите си бяха отишли. Но едва ли са стопроцентово сигурни, че сме се удавили, помисли Ник.
Тук реката вече бе по-плитка, можеха да застанат прави, подадени почти до кръста, и да починат повече. Елена изстиска косата, изтри калта от лицето си, Брайсън последва примера й и сърдечно се разсмя, макар че то бе повече от облекчение, отколкото поради комичността на ситуацията.
— Значи такъв е животът на агента — рече Елена. — Не е за завиждане.
Канцеларският аналитик опознава дейността на разузнавача практик, усмихна се вътрешно Ник.
— Е, това, сегашното, е левашка работа. Виж, да се гмуркаш в каналите на Амстердам — това е нещо по-друго — каза й той с усмивка. — Три метра и нещо надолу. Една трета е тиня с мръсотии от всякакъв род и вид. Втора трета — велосипеди — ръждиви, изпочупени — одраскаш ли се в метала — Бог да ти е на помощ, боли, инфекции, не ти е работа. Да не говорим, че една седмица подир това смърдиш. Така че сегашното е просто приключение за разхлаждане в природен резерват.
Изкачиха се по речния бряг. Вече подухваше хладен ветрец, люлееше тръстиката, направо замръзнаха. Елена се разтрепери от студа, Брайсън я прегърна, опита се да я стопли колкото може.
На по-малко от миля от „Кемп Чипиуо“ се натъкнаха на ресторант с бар. Мокри и замръзнали, както си бяха с мръсните дрехи, седнаха на барчето и поръчаха кафе. Отпиваха живителната течност с благодарност, говореха тихичко и не обръщаха внимание на неприязнените погледи на бармана и няколкото посетители.
Висящият от тавана телевизор предаваше поредната серия от възглупава сапунена опера. По едно време барманът насочи апаратчето за дистанционно управление и превключи на Си Ен Ен. На екрана се появи аристократичната физиономия на Ричард Ланкастър, показваха кадри от поредните му изявления пред Конгреса. Зад кадър говореше коментаторът:
— … според някои източници вероятно новата международна институция ще оглави г-н Ланкастър. Отзвукът в тази връзка във Вашингтон е безсъмнено много положителен. Не успяхме да намерим за коментар самия Ланкастър, който в момента е на рядка и напълно заслужена работна ваканция на Тихоокеанското крайбрежие…
Елена се сепна и дръпна Ник за ръкава:
— Ето! Започва се. Дори и не се опитват да го крият повече. Боже мили, какво всъщност става?
Два часа по-късно двамата успяха да чартират самолет за Сиатъл.
Не можеха да заспят, продължаваха да обсъждат нещата тихо, припряно. Планираха, нахвърляха идеи, стратегия, държаха се за ръцете и ужасно се страхуваха, че думите на Хари Дън ще се окажат пророчески: КЪСНО Е ВЕЧЕ, МНОГО КЪСНО…
Глава трийсет и първа
Успяха да си вземат апартамент в Олимпийския хотел на Сиатъл, един от най-претъпканите в града и за щастие много удобно разположен недалеч от междущатското шосе №5. Там, в голямата блъсканица, щяха да се загубят много по-лесно сред тълпата, евентуално да избягнат разпознаване. Извадиха късмет и с друго — в хотела имаше колкото душа им иска компютърна техника, комуникационни връзки, интернет услуги, карти и указателна литература за туристи.
Напрежението обаче вече си казваше думата. Бяха пренапрегнати, целеустремени към невроцентъра на мрачната организация, известна с името Прометей — мястото на тазвечерната среща на нейните шефове. Казаното от Дън се потвърждаваше и от редица други косвени фактори. Например всички даващи под наем лимузини агенции и фирми бяха обявили, че услугите им са „изчерпани“ поради голямо мероприятие същата вечер. Повечето дискретно отказваха конкретна информация, но един от собствениците не можа да се въздържи и с гордост каза, че е дал кола под наем лично на гост на Грегсън Манинг и сякаш мед му капеше от устата, докато споменаваше името. На сиатълското летище „Такома“ непрекъснато кацаха чартърни машини, всички ВИП изходи бяха завардени от частни охранители. И никой не разкриваше имената на пристигащите посетители. Мерките за сигурност бяха почти безпрецедентни.
Същото можеше да се каже и за секретността, обвила името и живота на самия Манинг. За него бяха писали няколко журналисти, получили внимателно редактирани съобщения за печата с факти за битието му, и това бе всичко. Веднъж публикувани, нищо повече не се бе промъкнало по страниците на вестниците или в шоутата на електронните медии. Все едно нищо не се знаеше за този човек.