— Никълъс — остро рече Елена, — какво пак си намислил?
— Трябва да вляза на всяка цена. Без това няма да стане. Там е центърът на техния заговор. И единственият начин да го спрем, е на място, със свидетелска фактология, директни улики.
— За каква свидетелска фактология говориш, Ник?
— Лично да видя членовете, лицата им, да науча имената на онези, за които не знаем. Снимки, видео, аудиоинформация — за такива неща говоря. Повече светлина в мрака. Това е единственият начин.
— Виж, Ник, сигурно е по-лесно да се влезе във „Форт Нокс“, отколкото в резиденцията на Манинг!
— Е, да — в някои отношения по-лесно, в други пък — по-трудно.
— Но най-вече — по-опасно!
— Е, без опасност не може. Никъде не дават наготово. Пък сега го няма и Управлението да ни даде гръб. Трябва да разчитаме на себе си.
— Нужен ни е Тед Уолър, Ник!
— Как да го открия къде е? Нали опитах: системата канали все още работи, кодирани съобщения се приемат с потвърждение, че ще бъдат предадени на съответния човек. Но досега той не ни е потърсил, нали?
— Ако е жив, сто на сто ще се обади.
— Е, добре де, поне знае как да ни намери.
— Но ти да се опитваш да влезеш в онова имение сам…
— Трудно ще бъде, Елена, но имаме шанс — особено с твоя помощ и с компютърните ти умения. Нали чете, че сигурността в имението се контролира и местно, и от централата на „Систематикс“?
— Но това нищо не помага — вероятно централата я охраняват още по-строго.
— Безсъмнено — кимна Ник. — Обаче уязвимото място е във връзката. Как са свързани двете звена?
— Сто на сто са използвали най-сигурните методи.
— Е, кои са те?
— Оптични влакна, кабели, дълбоко под земята. Физическа връзка между имението и централата.
— Не можем ли да се включим към нея?
Елена го погледна и по лицето й бавно се разля усмивка.
— Никълъс, почти всички специалисти твърдят, че е невъзможно.
— А ти?
— Аз смятам, че може…
— Как?
— Преди няколко години в Управлението разработихме методика.
— Познаваш ли я добре?
— Естествено. Ще трябват някои по-специални материали, но не е нещо, което да го няма в големите компютърни магазини.
Брайсън поривисто я прегърна и целуна.
— Супер! И аз имам някои идеи за покупки, ще трябва да установя и наблюдение над имението. Но първо трябва да се обадя в Калифорния.
— На кого?
— На компания в Пало Алто, с която съм имал работа под чуждо име, като агент на Управлението. Основана е от руски емигрант на име Виктор Шевченко, истински гений в областта на оптиката. Имаше договор с Пентагона и въпреки това успяваше да продава рядка техника на черно, разни секретни компоненти и прочие. Така се и запознахме. По време на едно организирано от мен ужилване налетях на него, но не го предадох на властите, реших, че ще е много по-полезен като помощник, а може и да ни доведе до по-едри риби. Той запомни моя жест с благодарност и сега е време… да върне услугата. Той е един от малцината, които могат да ми осигурят онова, от което се нуждая. Но трябва да позвъня веднага, за да има време да ми го достави като самолетна пратка.
През следващите няколко часа Брайсън зае удобни позиции и дълго време наблюдава вилата на Манинг с помощта на мощен бинокъл. Движеше се в националния горски резерват около имението, което се простираше поне на пет акра. От другата му страна — противната на езерото — имаше още една постройка, доста по-скромна, с прилежащ имот на около акър и половина. Охраната бе извънредно добре организирана, по всички правила на изкуството, мерките за сигурност — силно софистицирани, това бе повече от явно. Оградата от метална мрежа бе висока поне два метра и половина, а в самата жица бяха вплетени оптични сензори за натиск. В основата бе положен дебел и дълбок пласт бетон и тези два фактора изключваха прехвърляне отгоре или прокопаване на проход отдолу. В същото време пред самата ограда в почвата бяха заровени сензори за допир и светлина — върху тях бе невъзможно да се стъпи или мине, без да се включат алармените системи. И още: районът се следеше с окачени на специални прътове камери. Не, от тук бе изключено да проникне човек.
Но всяка система за сигурност си има слаби места.
На първо място това бе околната гора, в която сега се криеше самият Брайсън. На второ — езерото, което според него бе идеалната за проникване среда.
Върна се при взетия под наем джип, за всеки случай скрит далеч от най-близкия път. Излезе на него и потегли бавно. Тогава забеляза малък бял камион, който видимо отиваше към портите на имението. На каросерията бяха изписани думите „Фантастична храна!“. Безсъмнено доставчици на хранителни продукти за вечерното пиршество. За секунда зърна и хората в кабината.