Брайсън откара облечената в зелена риза и панталони Елена в гората по периметъра на имота на Манинг. Купиха ги от магазина за армейски излишъци — нямаше време да търсят по-близко до лесничейските униформи облекло.
До започване на операцията оставаха четири часа. Ник бе насрочил началото за 21 часа.
Сега двамата се движеха сред дърветата покрай оградата, като внимаваха със сензорите и камерите. Елена търсеше мястото, където би трябвало да минава оптичният кабел.
Сигурна бе, че е някъде там. Вилата бе на около три мили разстояние от централата на „Систематикс“. По време на строежа й строителният предприемач бе подал официална молба до министерството на земеделието за разрешение за изкопни работи и полагане на кабел. Молбата не бе тайна, тя можеше да се намери в компютрите на градския съвет и в нея имаше една интересна подробност. Споменаваше се и необходимостта от инсталиране на оптически усилвател, нужен за стабилизиране на сигнала, който на големи разстояния обикновено отслабва.
А Елена възнамеряваше да се включи именно към този усилвател, който в известен смисъл прилича и на разпределителна кутия. Оттам вече щеше да има достъп до компютрите, всъщност и до цялата мрежа на електронната връзка. Тази работа бе за добри специалисти, но Елена не се плашеше от нея.
Въпросът бе: къде минава кабелът?
Внезапно й хрумна добра идея: набра номера на предприемача, който знаеше от данните в молбата. Същият, който бе полагал кабела.
— Г-н Манзанели ли е? Здравейте, казвам се Надя и съм от държавната геологическа инспекция. Работим в резервата и вземаме почвени проби, знаете — за киселинност, и желаем да вземем мерки да не би случайно да прекъснем оптическия кабел…
След още няколко обяснения тя посочи къде точно „работи“ групата й, а предприемачът възкликна:
— Боже мой, хайде сега! Никой ли там не помни скандала, дето направи вашата служба заради едно изкопче на държавна земя?
— Съжалявам, сър, но аз не съм в течение на…
— Проклетата ви лесничейска служба не искаше да даде разрешение и г-н Манинг предложи да им кихне половин милион в зелено за нови насаждения и материали. Ама не, пак не стана и трябваше да градим надземна връзка по оградата.
— О, сър, ужасно съжалявам, че се е наложило да го правите… сигурна съм, че новият началник щеше да реши въпроса много бързо в полза на…
— Слушай, момиче, ти дори не знаеш колко пари плаща Манинг само за данъци имот!
— Не, сър, но съм щастлива, че няма опасност да прекъснем някоя от линиите му. Ако го видите, просто му предайте, че ние от геологическата инспекция високо ценим онова, което прави за нацията!
Прекъсна връзката и се усмихна на Брайсън.
— Току-що си спестихме поне тричасова работа.
Някъде малко след четири часа следобед телефонът на Ник иззвъня. Обаждаха му се от летищната товарна служба да съобщят, че на негово име е пристигнала пратка. Но имало проблем — не могат да я прехвърлят с транспорт до Сиатъл по-рано от следващата утрин.
— Сигурно се шегувате! — развика се Ник. — Тази техника ми е нужна за подобряване на качеството на лабораторните проби още тази вечер! Имам да изпълнявам договор за 60 хиляди долара, а вие се майтапите…
— Съжалявам, сър, така се е получило, но ако междувременно можем да направим нещо друго за вас…
Минути преди шест часа Брайсън влезе с взет под наем закрит камион в складовите помещения на летище „Такома“ — Сиатъл. Натовариха тежащата около 500 кг машина с електроповдигачи, а присъстващите чиновници се извиниха няколко пъти.
Мина още един час, докато откара камиона до мястото в гъстата гора, където го очакваше Елена. Спря на стотина метра от зеления лесничейски автомобил и паркира камиона с товарната платформа към мрежестата ограда — достатъчно далеч, че да не го засекат камерите. Отвори вратата на платформата и издърпа машината, насочи я към имота на Манинг. Дебелите дървета, листата и храстите не бяха проблем. Точно обратното — гарантираха прикритие на изобретението на руския учен.
Сетне нарами раница, в която имаше малки обли дискове, на всеки от тях монтиран задвижван от разстояние детонатор. При сигнал от устройство за дистанционен контрол те щяха да избухнат. Тръгна по оградата, като на всеки 5–6 метра прехвърляше по един зад нея. Пазеше се самият той да е далеч от камерите. Дисковете не бяха проблем — хората от охраната нямаше да засекат на мониторите си нищо повече от светкавично прелитнало мъгливо петънце, същото, каквото би оставила птичка или едро насекомо.