Насочи се към брега, като се ослушваше. Отлично познаваше типичния, басов тон на хидроакустичните търсачи. Но засега не долавяше нищо съмнително. От една страна, това бе успокоително, от друга — опъваше нервите с непредсказуемостта си. Тук трябва да има защита — нямаше начин Манинг да е пропуснал подводната сигурност.
И тогава ги видя.
На няколко метра пред него, леко трептящи във водата, сякаш нарисувани — мрежи.
Но не обикновени мрежи, не. Подводни алармени бариери. С вплетени в тях оптични влакна в определени оптимални формации, за да осигуряват максимална защита срещу проникване и да подават незабавен алармен сигнал. Най-просто казано, електронно контролирани сензори на базата на оптичен кабел. Много висока технология, използвана от военните.
Нарича се „Аквамеш“, досети се Брайсън — закачат я на поредица специални шамандури и я връзват за дъното с помощта на тежести. Не може да мине през нея, не може да я разкъса или пререже, без да включи алармените устройства. Изпусна още въздух, за да може да стои изправен на дъното, и внимателно приближи, за да я огледа по-добре. Бе попадал на нещо подобно в Шри Ланка. Знаеше още, че често явление са мнимите тревоги — водата почти винаги се движи, съществуват невидими, но силни подводни течения — може да откъснат някоя от тежестите, има едри риби и други подводни същества — достатъчно тежки при сблъсък да вдигнат тревога, раците са в състояние да прережат някое звено. И още много, много други възможности. Системата не бе чак толкова съвършена, макар че бе доволно софистицирана и скъпа.
От друга страна, не може да си позволи този риск. Тази вечер охраната щеше да внимава особено много, нямаше начин да не е така. Ще обърнат внимание и на най-дребния сигнал.
Усети, че дишането му се ускорява — може би резултат от напрежението и стреса. Получаваше неприятното усещане, че се задъхва, че въздухът в дробовете му не стига. Затвори очи, наложи си да нормализира дишането. След малко го постигна.
От друга страна, знаеше, че този вид мрежи са повече за лодки и подводни устройства, не толкова за леководолази.
Приклекна и огледа тежестите, които държаха мрежата към дъното. То бе тинесто, с меки, кални утайки, пръстите му с лекота потънаха в тях. Започна да копае с длани като с малки лопати. Тинята се вдигна нагоре и замъти водата още повече. Бързо и с неочаквана лекота издълба немалка яма под мрежата. Разшири я и след малко успя да се провре през нея, като се гърчеше и извиваше досущ като риба. Движението му предизвика малки шокови вълни, които тръгнаха нагоре, но едва ли щяха да задвижат алармите — цялата вода в езерото се движеше в общ ритъм.
Вече бе от другата страна на мрежата — на територията на Манинг. Ослуша се отново. Дали ще усети сонарите? Но нямаше нищо.
Ами ако бърка?
Ако съм сбъркал, рече си той, много скоро всичко ще се разбере. Да си напъва ума сега едва ли има полза. Заплава напред и скоро стигна струпаните на дъното бетонни опорни структури — точно под единия от двата пристана, покрити с мъх и водорасли. Тръгна по дъното да заобиколи дока в посока към хангара за лодки. Водата постепенно ставаше все по-плитка — повърхността вече бе на не повече от 60 см над главата му. Изпусна въздуха окончателно и направи още няколко стъпки напред, за да подаде глава внимателно над водата. Намираше се точно под дока. Свали маската, огледа се най-предпазливо — нямаше хора, нищо подозрително. Откопча коланите, свали апарата, грижливо ги положи на една от доковите подпорни греди. Може би щеше да ги използва пак.
Ако има късмет.
Хвана се за ръба на пристана и леко се покачи на него.
Сега между него и вилата бе хангарът — пречеше му на видимостта, но го и прикриваше. На моравата бе сравнително тъмно, огряваше я само отразена от околните сгради слаба вторична светлина. Седнал на края на дока, свали жилетката и започна да съблича леководолазния костюм. Сетне извади оръжия и инструменти от непромокаемите калъфи, за да ги подготви за действие, и отново сложи жилетката — този път направо върху трикото. Разстоянието до хангара премина с лазене, сетне се изправи. Извади пистолет и пристъпи напред — хангарът бе пуст. Тръгна към моравата.
Дотук добре! Но важното тепърва предстоеше, трябваше да събере цялата си изобретателност и воля. Измъкна черна плетена маска и си я сложи. От друг джоб извади монокулярно устройство за нощно виждане — тип „Метаскоуп“, което засича и инфрачервена светлина, и го постави на дясното око.