— Джон, погледни тук, моля ти се!
Намираха се в голямо помещение, стените му практически мозайка от екрани; не индивидуални монитори, а мултипленна система, всеки образ подаван от отделна камера.
Колегата му от охраната се завъртя на стола и се взря в посочения екран. Не повярва на очите си, потри ги, пак погледна. Грешка нямаше. Някъде по границата на охраняваната територия бушуваше огън. Камери 16 и 17, разположени на западната периметърна ограда, показваха пламъци сред дърветата, гъст дим.
— Мамка му! — изруга вторият. — Шибан горски пожар! Някой лайнян турист на пикник си е захвърлил цигарата, където не трябва и ето ти! Пожар, при това се разраства!
— Какво казва правилникът? Досега не съм имал подобен случай!
— Ама и ти че си задник! Какво толкова има? Първо викаш пожарната, сетне уведомяваш г-н Манинг. Това е.
След обаждането на Брайсън Елена веднага включи малкия предавател, който подаде дистанционния сигнал за детониране на дисковете. Те бяха театрален инвентар — димки, огнехвъргачки и устройства за светлинни и пламъкови ефекти. При избухване на детонаторчетата димките започнаха да генерират гъст черно-сив пушек, огнехвъргачките забълваха високи поне три метра пламъци, с продължителност не повече от три секунди. Детонирането вървеше в предварително определена последователност с цел да създаде впечатление за бързо разрастващ се горски пожар. Обикновен театрален декор за специални ефекти, широко прилаган в киното и обезопасен, за да не запали околността наистина. Брайсън най-малко имаше интерес да предизвика истински пожар в национален резерват, пък и нямаше нужда да го прави.
— Дежурен — Пожарна команда Сиатъл! Слушам ви, моля?
— Обаждам се от имението на Грегсън Манинг, дежурен охрана! Вдигайте си задниците и пристигайте — гори гората…
— Благодаря ви, вече сме на път.
— Какво?
— Уведомиха ни преди вас, това!
— Кой, по дяволите, ви уведоми?
— Някой ваш съсед, кой друг! Изглежда, че ситуацията е много сериозна. Препоръчваме незабавна евакуация на цялата ви резиденция.
— Какво? Изобщо не може да става и дума! Г-н Манинг провежда извънредно важно мероприятие тази вечер, поканил е гости от цял свят, важни личности…
— Значи още по-наложително е незабавно да ги евакуирате! — тросна се дежурният от пожарната. — И като ви казвам незабавно, разбирайте веднага!
Междувременно Брайсън действаше на максимално високи обороти — закачи досетливо купената лебедка за стоманената рамка на гърловината на шахтата, прикачи ключалката на края на стоманеното въже към карабинките на вградения в жилетката пояс, който бе достатъчно здрав, за да носи цялата му тежест. Стоманените челюсти на купеното допълнително устройство можеха да управляват спускането, да го забавят, спират. Това беше много важно — самият той да контролира темпото на слизане.
Така започна — той се спусна на 30–40 см и грижливо намести решетката на място. Сетне внимателно потегли надолу — в тъмната, сякаш бездънна бездна. По едно време му се счу нещо като сирени — може би пожарникарите вече пристигат? Значи действат по-бързо, отколкото си мислеше. Въжето бавно се размотаваше; Ник усещаше, че навлиза в най-здраво охранявания периметър на имението. Лъжливият пожар щеше да предизвика допълнително напрежение сред охранителите и вероятно да отвлече голяма част от вниманието им. Огнена горска стихия на допираща се територия съвсем не е нещо за подценяване — тя е в състояние да унищожи всичко построено на имота на Манинг и да се окаже по-опасна от едно теоретично проникване. Важното в случая бе, че евентуално задвижени от самия Ник аларми щяха да минат за сметка на пожара и свързаните с него фактори. В такива случаи охраната неизбежно се обърква, настъпва паника, та макар и контролирана, а тя бе идеалната среда за неговото проникване. Брайсън бе внимавал да разположи дисковете достатъчно далеч от мястото, където се намираше камионът с Елена и все пак там имаше голям риск. Бяха подготвили всякакви отговори на всички евентуални въпроси, които биха й поставили пожарникарите или други хора, дори самата охрана, в случай, че попаднат на нея.
Макарата продължаваше да се развива и Брайсън се замисли: каква бе тази дълбочина? Вече очакваше да види червения индикатор на въжето, предупреждаващ, че то е към края си; максималната указана от производителя дължина бе 70 метра. И наистина, след малко механизмът изщрака и спускането прекъсна. Но имаше късмет — до гладкия под долу оставаха не повече от два метра. Откачи ключалките и леко се спусна, като пое удара с приклякане. Остави лебедката на място — може би щеше да му потрябва пак.